... посещението ми на панаира i Saloni в Милано - най-значимият панаир в света на мебелния дизайн. Голямото вълнение и вдъхновяване се разбира от само себе си, а в другия ми блог http://linawings.wordpress.com/ съм написала пост за нещата, които ми се сториха най-оригинални.
... завръщане към корените на креативността, пречупване на рутината.
неделя, 6 май 2012 г.
събота, 5 май 2012 г.
Re: "За кого са книгите" - при Вила Вилекула
Све от Вила Вилекула ме предизвика с интересната тема за четенето, тъй като с нея споделяме тази обща страст. Све е по-романтична, по-бавна към книгите, както и разказва в поста си: "Книгата е хубаво да се подбира внимателно като приятелите и да й се отделя нужното внимание". Иска ми се да можех да кажа, че и при мен е така, но всеки според природата си...
Открай време книгита за мен са начин за бягство от по-малко цветната реалност в света на дълбоките емоции, пречупване на действителността към мечтите, позволение за мечтане, сравняване на модели, стимул на въображението... От тях съм си правила извод за "правилните" житейски позиции, за смисъла на нещата, които правим и чувстваме, надъхвала съм се за "подвизи". И тъй като изпитвам любопитство да общувам с най-разнообразни хора, така подбирам и книгите. Може би съм загубила стотици ценни часове и с хората, и с книгите, попадайки на разочароващо общуване, но и съм откривала съкровища ей-така - водейки се от непредпазливост и спонтанност. Може би съм пропуснала ценни книги/ хора, които бих открила, ако някой ме беше насочил. Но такава е природата ми - обичам да опитвам.
Така че ако попадна на истински впечатляваща книга, я изгълтвам с колкото мога по-голяма скорост, оставям емоцията да ме завладее и не мога да си давам почивки. Затова обикновено от първия прочит ми остава водовъртеж от емоции и ако книгата наистина ме е докоснала, я препрочитам по няколко пъти, докато науча наизуст отделни фрази и ситуации. Отскоро развих обич към биографиите и открих, че се замислям много повече, не подхождам емоционално, а аналитично и тогава от само себе си чета бавно, пестеливо. Попадам в света на героя и не ми се иска да свършва. Може би ми се иска тутакси да превърна своя свят в неговия...
Дълги години четях за себе си, но през последните няколко години се появяват хора, с които от само себе си започваме да обсъждаме книги. Да обменяме. А една приятелка ме насърчи да подчертавам и да разменям книги с подчертавания и бележки (постът ми http://www.dayseasons.blogspot.com/2010/05/blog-post.html е вдъхновен от това).
Така че, мила Све, мисля, че книгите определно са за всеки - според характера му му дават това, което търси.
Открай време книгита за мен са начин за бягство от по-малко цветната реалност в света на дълбоките емоции, пречупване на действителността към мечтите, позволение за мечтане, сравняване на модели, стимул на въображението... От тях съм си правила извод за "правилните" житейски позиции, за смисъла на нещата, които правим и чувстваме, надъхвала съм се за "подвизи". И тъй като изпитвам любопитство да общувам с най-разнообразни хора, така подбирам и книгите. Може би съм загубила стотици ценни часове и с хората, и с книгите, попадайки на разочароващо общуване, но и съм откривала съкровища ей-така - водейки се от непредпазливост и спонтанност. Може би съм пропуснала ценни книги/ хора, които бих открила, ако някой ме беше насочил. Но такава е природата ми - обичам да опитвам.
Така че ако попадна на истински впечатляваща книга, я изгълтвам с колкото мога по-голяма скорост, оставям емоцията да ме завладее и не мога да си давам почивки. Затова обикновено от първия прочит ми остава водовъртеж от емоции и ако книгата наистина ме е докоснала, я препрочитам по няколко пъти, докато науча наизуст отделни фрази и ситуации. Отскоро развих обич към биографиите и открих, че се замислям много повече, не подхождам емоционално, а аналитично и тогава от само себе си чета бавно, пестеливо. Попадам в света на героя и не ми се иска да свършва. Може би ми се иска тутакси да превърна своя свят в неговия...
Дълги години четях за себе си, но през последните няколко години се появяват хора, с които от само себе си започваме да обсъждаме книги. Да обменяме. А една приятелка ме насърчи да подчертавам и да разменям книги с подчертавания и бележки (постът ми http://www.dayseasons.blogspot.com/2010/05/blog-post.html е вдъхновен от това).
Така че, мила Све, мисля, че книгите определно са за всеки - според характера му му дават това, което търси.
събота, 14 април 2012 г.
Традиция или време за себе си?
През последните години, откакто аз се грижа за приготовленията около празниците (а не мама), все повече ги приемам като чакана ваканция, време за себе си, време за всички отлагани неща от личния списък... Нямам установена позиция - приятно ми е да създам празнична атмосфера, да приготвя нещо, но после когато отиде целия ми ден, изпитвам раздвоени - дали това беше наистина нужно. В. не държи на тези неща. В това отношение той е верен на себе си - прави това, което му се прави в момента. Няма никакви угризения, че нещо не е подготвено за празника. ОК е. Иска просто да се чувстваме добре. А аз се люшкам между това да призная, че не ми се боядисват яйца, че не ми е до религиозния празник, а просто ми се иска да грабна деня, да го използвам докрай за себе си, за нас. И неодобрението ми, когато видя хора, които купуват всичко наготово и само консумират, без да влагат нещо от себе си. И ходят на църква, защото така е прието и защото е празник.
Разбирам значението на традицията, чувствам се гузно, когато не я следвам, но някак ми се изплъзва смисълът й за мен тук и сега, в моя живот и във все недостигащото време за мечти.
Разбирам значението на традицията, чувствам се гузно, когато не я следвам, но някак ми се изплъзва смисълът й за мен тук и сега, в моя живот и във все недостигащото време за мечти.
вторник, 31 януари 2012 г.
Нещо романтично - "Ив"
Не знам дали сте съгласни, но според мен четенето на биографии може да бъде много интересно. И вдъхновяващо. Навремето бях скептична и гледах с подозрението рафтовете на майка ми, пълни с биографии на Моцарт, Шекспир, Мария Кюри, Балзак... Напоследък обаче се улавям, че започвам да чета биография след биография - интересен ми е сякаш повече разказа за реалния живот, отколкото за измисления... Така попаднах на книга за Ив Сен Лоран. Обикновено прочитам книга за няколко дни, а тази чета вече втора седмици... Не ми се иска да излизам от този малко старомоден, романтичен свят на стремеж към съвършенство, иска ми се да осмисля и почувствам всеки детайл, всяко вдъхновение, да си представя всяко оригинално откритие. Начинът, по който е написана е невероятен - леко абстрактен, говори за модата като отражение на времето, в което се създава. И се променя с начина на живот на хората.
Може би защото много ми се иска този наш начин на живот да е по-специален, различен, цветен, наситен, особено ми допадна това разсъждение на самия Ив Сен Лоран:
Може би защото много ми се иска този наш начин на живот да е по-специален, различен, цветен, наситен, особено ми допадна това разсъждение на самия Ив Сен Лоран:
"Трудно е да се предложат на хората като единствена перспектива работни дрехи за живот, изпълнен с труд. Естествено, трябва да се държи сметка и за това. Аз също платих дан на реалността - всичко, което съм правил досега, са приспособени, сериозни, отговорни дрехи. Но това не стига. Човек има нужда от веселие, от хумор. От реванш. Модата трябва да бъде и празник, да помага на хората да играят, да се променят. Да компенсират поне малко този ужасен, сив, жесток свят, в който са принудени да живеят. Трябва да облечем и техните мечти, блянове, прищевки."Нека да фантазираме.
понеделник, 30 януари 2012 г.
My Skin, Your Skin
От няколко години т.нар. улична мода ме увлича много. Открих я чрез гледната точка на http://www.thesartorialist.com/, http://stockholm-streetstyle.com, http://www.garancedore.fr/en. Идеята че можеш да изразиш себе си точно чрез това, което ти отива, а не, което е на мода през този сезон, да изненадаш себе си с необичайна комбинация от цветове и видове дрехи, да намигнеш на някой като сложиш нещо на точки или червени обувки... възможностите за закачки с околния свят са много. В България е прието да се смята, че хората, които обръщат прекалено внимание на начина си на обличане са превзети, суетни, егоцентрични, name it. А за мъжете да не започвам с определенията ... Обаче именно следейки тези сайтове открих нещо, което винаги съм смятала дълбоко в себе си - че красотата е в простотата и естествеността. В креативните комбинации. В дозата лудост към детайла. В това да знаеш кой си и да имаш енергията да го изразяваш всеки ден...
Вярвате или не, когато видя такъв човек по софийските улици, веднага чувствам прилив на щастие. Потайна усмивка заиграва на устните ми, нещо в мен извиква "YES!", а въображението ми се храни с детайлите и цветовете. Понякога си ги записвам. Знам, би било страхотно, ако имах смелост да ги снимам...
Вярвате или не, когато видя такъв човек по софийските улици, веднага чувствам прилив на щастие. Потайна усмивка заиграва на устните ми, нещо в мен извиква "YES!", а въображението ми се храни с детайлите и цветовете. Понякога си ги записвам. Знам, би било страхотно, ако имах смелост да ги снимам...
неделя, 8 януари 2012 г.
Филмови открития
Напоследък попаднах на няколко доста интересни филма и реших да ги споделя:
Общото между тях е че историите са интересни, актьорската игра е вдъхновяваща и са заснети много красиво. Може би са леко сантиментални особено "Tangos Are For Two", който все пак се развива в Буенос Айрес. Най-силен като актьорска игра е "The Way We Were" с Барбара Стрейзънд и Робърт Редфорд (той е новият ми най-любим актьор, изгледах почти всичките му филми).
Ще ми е интересно да споделите, ако някой от тях е и ваш любим филм.
Общото между тях е че историите са интересни, актьорската игра е вдъхновяваща и са заснети много красиво. Може би са леко сантиментални особено "Tangos Are For Two", който все пак се развива в Буенос Айрес. Най-силен като актьорска игра е "The Way We Were" с Барбара Стрейзънд и Робърт Редфорд (той е новият ми най-любим актьор, изгледах почти всичките му филми).
Ще ми е интересно да споделите, ако някой от тях е и ваш любим филм.
неделя, 1 януари 2012 г.
Още по-хубава година
Тази година беше чудесна! Давам си сметка, че в голяма степен това беше заради колелото, защото излизането с него сякаш ми отвори някакви нови чакри - движение, общуване, емоции, усещане за красота, градски открития... Покарах колело и в Амстердам! И толкова наситено беше лятото, че есента и зимата се сляха като едно негово продължение, в което замених разходките с колело с разходки със стария лентов апарат (в новия ми-стар блог качвам снимки от това мое ново увлечение). Явно търсачът на емоции в мен не спира да иска своето... Щастлива съм, че има хора, с които тези неща могат да се случват естествено...
Благодарна съм за почивните дни около празниците, когато човек може да си събере мислите, да помечтае и да се зарови навътре, навътре, за да отвори място за нови неща и да събере сили за стари мечти. Не правя големи планове, но силно ми се иска едно нещо, което ми е показало, че отключва всички други - да си давам добре сметка кога и с кои неща съм вярна на себе си и да ги предизвиквам, а тези, с които не съм - да избягвам.
И нека тази да бъде още по-хубава, нали?
четвъртък, 27 октомври 2011 г.
Игра
"Какво кара толкова много млади хора да искат да изучават актьорство? Само в програмата на Ню Йоркския Университет по актьорство кандидатстват над 3000 души годишно. Обяснението не може да се крие просто в желанието да станеш знаменитост... Нашите чувства показват какво означава светът за нас... От актьорите се изисква да научат кои са тези чувства, как да имат достъп до тях и какво да направят с тях... Живеейки в
общество, което изисква конформизъм, в което се въздържаме да изразяваме
емоциите и мнението си, за да се предпазим от обсъждане и критики, какъв по-добър
начин да практикуваме това да бъдем човеци от въображаемите обстоятелства,
в които на актьорите се разрешава, дори се изисква, да изживяват пълния
спектър на своето същество в името на това да бъдат правдоподобни."
("Handbook of Acting Techniques")
Не мога да не си призная, че ми се играе на сцената. Не участвам в театралната група от 2 години, но винаги, когато имам възможност създавам малки сценки за себе си и други себеподобни. Даже се опитвам да събера сили и енергия, за да се върна в трупата. Всички аспекти на темата за емоциите и изразяването на себе си са ми интересни. За мен всеки досег с креативната страна ти дава възможност да излизаш за малко от познатия себе си, да бъдеш някой различен друг възможен Аз. Познаваме ли всичките си лица? Можем ли да приемем, че след достигане на определена възраст няма шанс да открием нещо непознато в себе си? Да се сдобием с нови сетива? Можем ли да спрем да провокираме и да се оставяме да бъдем провокирани? Това все още интересно ли ни е?
И как да изляза от интровертността си, за да празнувам живота, участвайки?
("Handbook of Acting Techniques")
Не мога да не си призная, че ми се играе на сцената. Не участвам в театралната група от 2 години, но винаги, когато имам възможност създавам малки сценки за себе си и други себеподобни. Даже се опитвам да събера сили и енергия, за да се върна в трупата. Всички аспекти на темата за емоциите и изразяването на себе си са ми интересни. За мен всеки досег с креативната страна ти дава възможност да излизаш за малко от познатия себе си, да бъдеш някой различен друг възможен Аз. Познаваме ли всичките си лица? Можем ли да приемем, че след достигане на определена възраст няма шанс да открием нещо непознато в себе си? Да се сдобием с нови сетива? Можем ли да спрем да провокираме и да се оставяме да бъдем провокирани? Това все още интересно ли ни е?
И как да изляза от интровертността си, за да празнувам живота, участвайки?
вторник, 25 октомври 2011 г.
Изкуството да дамстваш
Напоследък се замислям на тази тема, когато задълженията, с които се нагърбвам, станат в повече.
Преди 5-6 години имах една колежка/ шефка, която умееше да прави проникновени анализи и заключения дори от най-обикновените ситуации. Невена беше моето гуру тогава. Та тя изобрети термина "да дамстваш" (поне аз не съм чула някой друг да го употребява;-).
С нея ходехме на чудесни бизнес пътувания в чужбина за срещите на професионалната мрежа, към която принадлежеше фирмата. Самата мреже беше полезно начинание, но колко интересни бяха хората, с които се срещахме по 2 пъти всяка година в различен град... Спонтанно с нея станахме част от група сродни души, която вечер след бизнес частта търсеше удоволствия и казвам удоволствия, защото това не бяха просто обиколки с цел напиване, а бяха цели представления, в които всеки от нас участваше по свой начин. Коктейли, разговори, танци, обиколки на нощните места в непознатия град, неспирен ентусиазъм, предизвикателства, смях, а по-късно и емоционални погледи... Възрастова граница между 30 и 50 години - аз най-младата. Сред тези мъже имаше двама австрийци, които бяха от благородническо потекло. И това нямаше да има значение, ако не им личеше. Всички в групата така или иначе бяха безкрайно мили и стилни, но тези мъже просто бяха самия стил. Нямаше как с Невена да не коментираме как те ни кавалерстват и точно тогава тя заключи в типичния си стил: "Но това те задължава и ти да можеш да им дамстваш".
Да дамстваш - позабравена магия в ежедневие, което те кара да експлоатираш женското си умение multitasking или да сумтиш презрително, когато попаднеш на евтин женски трик. Самите ние забравяме колко благодатно е това усещане. Уверена съм, че мъжете обичат да кавалерстват, когато имат подходящ обект - кой повече, кой по-малко - само ние да си позволим да сме меки и ефирни.
Това струва ли ви се старомодно?
Преди 5-6 години имах една колежка/ шефка, която умееше да прави проникновени анализи и заключения дори от най-обикновените ситуации. Невена беше моето гуру тогава. Та тя изобрети термина "да дамстваш" (поне аз не съм чула някой друг да го употребява;-).
С нея ходехме на чудесни бизнес пътувания в чужбина за срещите на професионалната мрежа, към която принадлежеше фирмата. Самата мреже беше полезно начинание, но колко интересни бяха хората, с които се срещахме по 2 пъти всяка година в различен град... Спонтанно с нея станахме част от група сродни души, която вечер след бизнес частта търсеше удоволствия и казвам удоволствия, защото това не бяха просто обиколки с цел напиване, а бяха цели представления, в които всеки от нас участваше по свой начин. Коктейли, разговори, танци, обиколки на нощните места в непознатия град, неспирен ентусиазъм, предизвикателства, смях, а по-късно и емоционални погледи... Възрастова граница между 30 и 50 години - аз най-младата. Сред тези мъже имаше двама австрийци, които бяха от благородническо потекло. И това нямаше да има значение, ако не им личеше. Всички в групата така или иначе бяха безкрайно мили и стилни, но тези мъже просто бяха самия стил. Нямаше как с Невена да не коментираме как те ни кавалерстват и точно тогава тя заключи в типичния си стил: "Но това те задължава и ти да можеш да им дамстваш".
Да дамстваш - позабравена магия в ежедневие, което те кара да експлоатираш женското си умение multitasking или да сумтиш презрително, когато попаднеш на евтин женски трик. Самите ние забравяме колко благодатно е това усещане. Уверена съм, че мъжете обичат да кавалерстват, когато имат подходящ обект - кой повече, кой по-малко - само ние да си позволим да сме меки и ефирни.
Това струва ли ви се старомодно?
петък, 21 октомври 2011 г.
Есенен дзен
Да се осмелиш да се качиш на колело в студена есенна сутрин преди работа в очакване на обещаното затопляне. Усещането да караш с палто, ботуши на токчета, каскет и червена "пощальонска" чанта, преметната през рамо. Удоволствието да си се запътил на закуска с приятел и да имаш време, защото си станал рано. И на връщане да срещнеш възрастно старче, облечено като дядко от италиански филм, разхождащо се най-естествено в този вид измежду забързаните хора по тротоара и в отговор на твоето оглеждане да те поздрави: "Добър ден".
неделя, 9 октомври 2011 г.
Някога, някъде...
Напоследък все по-често се улавям да си казвам "И това ще стане някога, някъде". После видях, че съм го написала и в предния пост. Обичам да вярвам в предопределеността за случване на силните желания, но действената ми природа се бунтува на това отлагане.
Сигурно и вие имате списък с добри намерения и мечти, които изглеждат абстрактни, трудоемки, невъзможни, толкова че даже рядко се осмелявате да мислите за тях. Но са толкова желани. Все си мисля, че животът ми би бил различен, ако се случат, ако обстоятелствата се стекат, така че..., ако започна и независимо колко време ми отнеме, ден след ден го правя... Но ... не го правя. Не и сега. Нямам енергия за нови големи планове, цялата ми сила отива във фирмата - тук и сега. И това някога е било мечта. Която се е превърнала вече в ежедневие. Напомням си за това от време на време. И събирам сили да запазя work-life balance и ... да не мe боли да мечтая, че някога някъде ще загубя контрола и ...
Сигурно и вие имате списък с добри намерения и мечти, които изглеждат абстрактни, трудоемки, невъзможни, толкова че даже рядко се осмелявате да мислите за тях. Но са толкова желани. Все си мисля, че животът ми би бил различен, ако се случат, ако обстоятелствата се стекат, така че..., ако започна и независимо колко време ми отнеме, ден след ден го правя... Но ... не го правя. Не и сега. Нямам енергия за нови големи планове, цялата ми сила отива във фирмата - тук и сега. И това някога е било мечта. Която се е превърнала вече в ежедневие. Напомням си за това от време на време. И събирам сили да запазя work-life balance и ... да не мe боли да мечтая, че някога някъде ще загубя контрола и ...
събота, 24 септември 2011 г.
Напоследък
Макар че поставих рекорд по неписане в блога, не съм спряла да мисля и да си записвам идеи. Само че известно време беше за себе си. Даже е готино така - offline, лично, невидяно от други очи. С надеждата, че някога някъде парчетата ще започнат да се събират в едно цяло...
Мога да каже, че пак се подлагам на експеримент - този път делови, работен - интровертно дълбая върху собствените си нагласи към работата и идеите, пробвам подходи, обещавам си да намаля цялостната си тревожност и да се зарадвам на подема нагоре - след ужасното дъно, което изживяхме миналата есен и зима. И действам, действам, давам напред, дори и през стиснати зъби. Подемът ми действа освобождаващо въпреки всичко, въпреки че си позволявам да затъна в ежедневната рутина, от време на време изплува амбицията да превърна трескавостта и дисциплинираността в спокойна лекота и увереност, която се надявам заради интензивното темпо да повлияе на всички аспекти на живота ми. Поради тази причина и от миналата есен не снимам много, само интериори, когато е необходимо, защото искам тихичко да се натрупа креативна енергия, която вече да знам как да освободя. Чудя се и дали да не се върна към театралната група, толкова много енергия за performance съм натрупала. Но дали ще имам нужното време и постоянство?
Със сигурност обаче се научих да се отпускам в "нищоправене". Може би за това спомогна колелото, което си купих. Споделянето на карането на колело отпуши в мен нови чакри - някак се чувствам част от уличния живот, който за мен е основен източник на вдъхновение, комбиниран с уличната мода. Много енергия и радост се генерира покрай това колело. От колелото забелязах и че нещо се случва в София (може би със закъснение, а можи би точно навреме?), сякаш се появиха някакъв неподозиран тип интересни хора, места и случки. Това лято определено беше много красиво, леко и спонтанно въпреки сериозността на работния живот.
Това като кратък преход към по-големите теми, по които си мисля и като знак, че съм все още тук. Надявам се да се срещаме пак.
Мога да каже, че пак се подлагам на експеримент - този път делови, работен - интровертно дълбая върху собствените си нагласи към работата и идеите, пробвам подходи, обещавам си да намаля цялостната си тревожност и да се зарадвам на подема нагоре - след ужасното дъно, което изживяхме миналата есен и зима. И действам, действам, давам напред, дори и през стиснати зъби. Подемът ми действа освобождаващо въпреки всичко, въпреки че си позволявам да затъна в ежедневната рутина, от време на време изплува амбицията да превърна трескавостта и дисциплинираността в спокойна лекота и увереност, която се надявам заради интензивното темпо да повлияе на всички аспекти на живота ми. Поради тази причина и от миналата есен не снимам много, само интериори, когато е необходимо, защото искам тихичко да се натрупа креативна енергия, която вече да знам как да освободя. Чудя се и дали да не се върна към театралната група, толкова много енергия за performance съм натрупала. Но дали ще имам нужното време и постоянство?
Със сигурност обаче се научих да се отпускам в "нищоправене". Може би за това спомогна колелото, което си купих. Споделянето на карането на колело отпуши в мен нови чакри - някак се чувствам част от уличния живот, който за мен е основен източник на вдъхновение, комбиниран с уличната мода. Много енергия и радост се генерира покрай това колело. От колелото забелязах и че нещо се случва в София (може би със закъснение, а можи би точно навреме?), сякаш се появиха някакъв неподозиран тип интересни хора, места и случки. Това лято определено беше много красиво, леко и спонтанно въпреки сериозността на работния живот.
Това като кратък преход към по-големите теми, по които си мисля и като знак, че съм все още тук. Надявам се да се срещаме пак.
понеделник, 28 февруари 2011 г.
Неспазени обещания в снега
Когато бях на 24-25 г. се наех да работя като one man show за една международна компания за психологически инструменти за оценка на служители, която искаше да навлезе на българския пазар. Започнах от 0та с целия си ентусиазъм и много опити проба и грешка в установяването на контакти. Все пак имах известен опит в подобен тип дейности от студентските си години, когато работех активно към международна доброволна студентска организация, но дори и това явно не ме беше калило достатъчно, за да се избавя от емоционалната си впечатлителност при сблъсъка с разни хора и идеали, която винаги е била характерна за мен. Нямах много точна представа с какъв тип хора трябваше да се срещам и заради неопитността ми често ми се налагаше да импровизирам, още по-често не много успешно. И изживявах всеки разговор, всяко неспазено обещание, всеки сблъсък с различната от в главата ми реалност. А трябваше да се постигат таргети...
Спомням си, че доста бях потънала в драмата "Кой какво казал и защо", когато тогавашното ми гадже, човек роден в и обичащ планините, ми предложи в средата на декември да се качим пеша от Боровец до хижа Мусала. Не бил тежък маршрут, дори зимата се взимал за няколко часа. Той го бил качвал 10на пъти. Това не беше първото ни ходене заедно в планината и аз му имах пълно доверие. По принцип се изморявам по нанагорнища, но иначе издържам на ходене.
В началото всичко вървеше добре, но когато излязохме от гористия пояс и навлязохме в пояса на храстите, се оказа, че по обозначената пътека не беше минавал никой след падането на обилен сняг. Наложи се той да пробива пъртина и постоянно да пропадаме, често до хълбоците. Аз тогава имах хубави обувки, но нямах гети и ми влезе сняг в обувките. Ходихме общо 9 часа, като последните 4 или 5 часа без никакво спиране. Аз понечих да спра, за да си почина, но той ми забрани. После нямало да мога да продължа заради измамното чувство на отпускане и покой, което те води до бялата смърт. Веднага си дадох сметка, че беше абсолютно прав! Потъвайки на всяка крачка, без никакви сили, със замръзнали крака, спускащ се здрач и никакава хижа на хоризонта, опитах всякакви средства за мобилизиране - ядосване, псуване, плач, но нищо не промени ситуацията. Единственото, което имаше значение беше да правиш крачка след крачка. И тогава започнаха мислите. Незнайно защо ми дойдоха наум бизнес хората, които ми бяха актуални тогава. Казах си, че щом аз се справям в една истински трудна ситуация, където човек се налага да прояви необичайна за ежедневието воля и сила, значи няма какво толкова да им се плаша в другата реалност. Обещах си, че ще запомня тази поука и няма да ги допускам толкова често в мислите си, защото самото сърце на природата ми беше показало, че твърде много неща в ежедневието са по-малко значителни, отколкото обикновено ни се струва.
Сега 8 години по-късно мислите за клиентите, с които работя и които всъщност са същите онези бизнес хора, които преди се опитвах да игнорирам, продължават да ме тормозят по всяко време. Не оставям работата, когато напускам офиса си. Ако някой клиент ме е изнервил, продължавам да го анализирам и да отдавам от вътрешната си енергия. И това се случва въпреки че онзи преход е все още пред очите ми и съзнавам, че това, което реших тогава е възможно най-мъдрото.
Явно никоя поука не може да се възприеме лесно и мъдростта дълго се бори с впечатлителността. Не мисля да се отказвам. Искам да си осигуря смислено прекарване на малкото часове свободно време. Ако мога избирателно да се сдобия с дебела кожа...
Спомням си, че доста бях потънала в драмата "Кой какво казал и защо", когато тогавашното ми гадже, човек роден в и обичащ планините, ми предложи в средата на декември да се качим пеша от Боровец до хижа Мусала. Не бил тежък маршрут, дори зимата се взимал за няколко часа. Той го бил качвал 10на пъти. Това не беше първото ни ходене заедно в планината и аз му имах пълно доверие. По принцип се изморявам по нанагорнища, но иначе издържам на ходене.
В началото всичко вървеше добре, но когато излязохме от гористия пояс и навлязохме в пояса на храстите, се оказа, че по обозначената пътека не беше минавал никой след падането на обилен сняг. Наложи се той да пробива пъртина и постоянно да пропадаме, често до хълбоците. Аз тогава имах хубави обувки, но нямах гети и ми влезе сняг в обувките. Ходихме общо 9 часа, като последните 4 или 5 часа без никакво спиране. Аз понечих да спра, за да си почина, но той ми забрани. После нямало да мога да продължа заради измамното чувство на отпускане и покой, което те води до бялата смърт. Веднага си дадох сметка, че беше абсолютно прав! Потъвайки на всяка крачка, без никакви сили, със замръзнали крака, спускащ се здрач и никакава хижа на хоризонта, опитах всякакви средства за мобилизиране - ядосване, псуване, плач, но нищо не промени ситуацията. Единственото, което имаше значение беше да правиш крачка след крачка. И тогава започнаха мислите. Незнайно защо ми дойдоха наум бизнес хората, които ми бяха актуални тогава. Казах си, че щом аз се справям в една истински трудна ситуация, където човек се налага да прояви необичайна за ежедневието воля и сила, значи няма какво толкова да им се плаша в другата реалност. Обещах си, че ще запомня тази поука и няма да ги допускам толкова често в мислите си, защото самото сърце на природата ми беше показало, че твърде много неща в ежедневието са по-малко значителни, отколкото обикновено ни се струва.
Сега 8 години по-късно мислите за клиентите, с които работя и които всъщност са същите онези бизнес хора, които преди се опитвах да игнорирам, продължават да ме тормозят по всяко време. Не оставям работата, когато напускам офиса си. Ако някой клиент ме е изнервил, продължавам да го анализирам и да отдавам от вътрешната си енергия. И това се случва въпреки че онзи преход е все още пред очите ми и съзнавам, че това, което реших тогава е възможно най-мъдрото.
Явно никоя поука не може да се възприеме лесно и мъдростта дълго се бори с впечатлителността. Не мисля да се отказвам. Искам да си осигуря смислено прекарване на малкото часове свободно време. Ако мога избирателно да се сдобия с дебела кожа...
петък, 11 февруари 2011 г.
Ново пространство
Тази седмица се бях взела кратка ваканция и реализирах някои отдавнашни планове. Един от тях беше да си направя нов блог, в който да пиша за по-спонтанни и визуални неща от ежедневието, или от творческия процес, или да показвам нещата, които изработвам. Linawings| Sense Wide Open e по-тематичен и публичен блог на английски, с който освен да общувам по-активно с онлайн community-то за crafters, ми се иска и да стимулирам собствените си възприятия за магичността на света и множеството вдъхновения, които може би подминавам всеки ден. Един добър съвет мисля от книгата Making Ideas Happen, за която говорих тук напоследък.
Това пространство тук си остава нужно за мен - то е известно на твърде малко приятели и тази анонимност ме кара да се чувствам максимално свободна да си разсъждавам и споделям лични, даже щекотливи за мен теми, които не е лесно да се изкажат и обсъдят в ежедневното общуване лице в лице. Това продължава да ми е нужно. Просто част от мен винаги е обичала да си дълбае. А както се оказа и да пише.
По тази причина ще оставя този пост не много дълго време, просто ми се искаше да информирам хората, които се отбиват тук, че ако проявяват интерес към другите теми, могат да ги следят на другото място. Но не ми се иска да правя връзка между двата блога:-)
Надявам се хубавото време и слънцето да вдъхновяват и вас за разни желани новости.
Това пространство тук си остава нужно за мен - то е известно на твърде малко приятели и тази анонимност ме кара да се чувствам максимално свободна да си разсъждавам и споделям лични, даже щекотливи за мен теми, които не е лесно да се изкажат и обсъдят в ежедневното общуване лице в лице. Това продължава да ми е нужно. Просто част от мен винаги е обичала да си дълбае. А както се оказа и да пише.
По тази причина ще оставя този пост не много дълго време, просто ми се искаше да информирам хората, които се отбиват тук, че ако проявяват интерес към другите теми, могат да ги следят на другото място. Но не ми се иска да правя връзка между двата блога:-)
Надявам се хубавото време и слънцето да вдъхновяват и вас за разни желани новости.
неделя, 6 февруари 2011 г.
Няма страшно
В дни като този напичащото слънце сякаш прогонва натрупания студ и мрак в сенките и ъглите, всичко замръзнало се разтопява и освобождава, а постепенното затопляне час по час ти казва: "Лошото винаги минава, предстоят неочаквано хубави неща".
Или просто това са гласовете в моята глава:-)
Или просто това са гласовете в моята глава:-)
вторник, 25 януари 2011 г.
Имало си обяснение
Споменах преди време, че чета (по-скоро бих казала изучавам:-)) книгата "Making Ideas Happen" на Scott Belsky. Тя е базирана върху много подробно изследване на моделите и пречките в мисленето на хората с творчески професии за това как превръщат своите идеи и тези на екипите си във факт. Оказа се безкрайно смислена книга, в нея открих практични отговори на въпроси за същността на креативната работа, върху които съм се чудила не малко, вкл. и в този блог (например този и този).
Особено интересно ми се стори, че Belsky е стигнал до типизиране на хората в 3 категории: Dreamer (Генератор на визия и идеи), Doer (Който свършва нещата) и Incrementalist (най-общо Човека, който подпомага растежа на нещо). Очевидно е кои са силните страни на първите 2 типа и че се комбинират и допълват добре в екип, а сами или заобиколени от себеподобни, издишат в определена посока. Аз се разпознах като третия тип - Incrementalist. На пръв поглед това е човекът, който комбинира силните страни на първите 2 типа - може както да измисли идеи и да има визия, така и да организира свършването на нещото.
ОБАЧЕ се оказва, че поради тази ценна и полезна комбинация Incrementalist-те се изкушават да се захващат с твърде много проекти, просто защото... могат. И като резултат не постигат изключително голям успех в нито 1 от тях. Имат добри постижения безспорно, но могат да постигнат много повече, ако се концентрират в по-малък брой неща. Затова лекът за Incrementalist-те е да си партнират или с Doer, или с Dreamer, който да ги тласне в по-определена посока, където да се застопорят. Заобиколени от Dreamers те се изявяват като Doers, а заобиколени от Doers могат да се отпуснат и да бъдат Dreamers.
Всичко това ме окуражи да вярвам, че има начин да балансираш нещата за себе си, след като опознаеш модела си на мислене в тази деликатна сфера. Вдъхновявам се от подходите, описани в книгата и храня надежди за постепенна промяна в някои навици.
Особено интересно ми се стори, че Belsky е стигнал до типизиране на хората в 3 категории: Dreamer (Генератор на визия и идеи), Doer (Който свършва нещата) и Incrementalist (най-общо Човека, който подпомага растежа на нещо). Очевидно е кои са силните страни на първите 2 типа и че се комбинират и допълват добре в екип, а сами или заобиколени от себеподобни, издишат в определена посока. Аз се разпознах като третия тип - Incrementalist. На пръв поглед това е човекът, който комбинира силните страни на първите 2 типа - може както да измисли идеи и да има визия, така и да организира свършването на нещото.
ОБАЧЕ се оказва, че поради тази ценна и полезна комбинация Incrementalist-те се изкушават да се захващат с твърде много проекти, просто защото... могат. И като резултат не постигат изключително голям успех в нито 1 от тях. Имат добри постижения безспорно, но могат да постигнат много повече, ако се концентрират в по-малък брой неща. Затова лекът за Incrementalist-те е да си партнират или с Doer, или с Dreamer, който да ги тласне в по-определена посока, където да се застопорят. Заобиколени от Dreamers те се изявяват като Doers, а заобиколени от Doers могат да се отпуснат и да бъдат Dreamers.
Всичко това ме окуражи да вярвам, че има начин да балансираш нещата за себе си, след като опознаеш модела си на мислене в тази деликатна сфера. Вдъхновявам се от подходите, описани в книгата и храня надежди за постепенна промяна в някои навици.
неделя, 23 януари 2011 г.
Изкушението да си вътре
В света на феновете на платове за ръчно правени неща има няколко американски сайта, от които човек може да си поръча голямо разнообразие от интересни памучни платове, които няма шанс да се намерят у нас. Абонирана съм за нюзлетърите на някои от тези сайтове и ми е интересно в средата на някой обичаен ден да прочета как възникват новите колекции платове, хората, които стоят зад това, описанието на емоциите, които са вдъхновили създателите на тези цветове и мотиви. Ето например как звучи едно обявление на сезонна разпродажба от такъв сайт:
"I say this every winter but only because it is true - January is a time for nesting, isn't it? I enjoy the post-holiday no-pressure days around the house when there's soup on the stove and a fire burning in the living room. I am sure to be cutting a new pattern or working on some hand sewing. We've had a lot of those days lately and I'm loving them...".
Сладко, нали? И какво съвпадение - след като отмина динамиката по шиенето на подаръци за Коледа (почти изпълнен план!), лежерно се захванах да довърша пачуърк завивката, която от есента лека полека нараства в кошницата с платове. Шиенето ми носи невероятен уют, а казват ми и гледането на шиещ човек:-) Започнах да си водя тефтер със записки по моделите и апликациите, които правя, за да не се изгуби някоя идея и да мога да я повторя и подобря, когато се наложи. Кътът се допълва още от няколко красиви кутии за всички джунджурии, няколко книги под ръка за вдъхновение, машинка за обличане на копчета и сандък за съхранение на по-големите платове.
Колко се различават "почивните" ми дни от "работните", колко съм различна и самата аз...
"I say this every winter but only because it is true - January is a time for nesting, isn't it? I enjoy the post-holiday no-pressure days around the house when there's soup on the stove and a fire burning in the living room. I am sure to be cutting a new pattern or working on some hand sewing. We've had a lot of those days lately and I'm loving them...".
Сладко, нали? И какво съвпадение - след като отмина динамиката по шиенето на подаръци за Коледа (почти изпълнен план!), лежерно се захванах да довърша пачуърк завивката, която от есента лека полека нараства в кошницата с платове. Шиенето ми носи невероятен уют, а казват ми и гледането на шиещ човек:-) Започнах да си водя тефтер със записки по моделите и апликациите, които правя, за да не се изгуби някоя идея и да мога да я повторя и подобря, когато се наложи. Кътът се допълва още от няколко красиви кутии за всички джунджурии, няколко книги под ръка за вдъхновение, машинка за обличане на копчета и сандък за съхранение на по-големите платове.
Колко се различават "почивните" ми дни от "работните", колко съм различна и самата аз...
събота, 15 януари 2011 г.
Животът е сцена и всички ние...
сме актьори. Аз вярвам безспорно в това. В немалко моменти от ежедневието ни ни се отдава възможност за performance, за изразяване, за по-интересно реагиране в разни ситуации, а не следване на рутината и стандартното поведение. Обичам да се възползвам от тези ситуации. Без тях дните ми биха били твърде еднакви и равни.
Имам един познат, който е IT специалист и замина преди 1 г. да работи в Щатите. Той е леко интровертен, но търсещ и чувстващ човек. С него разговорите винаги са необичайни, но успява да ме ядосва, защото хем търси и се нуждае от интересни ситуации, хем когато дойдат, е по-силен в чувствата и желанията си, отколкото в случването им в живия живот. Затова много приятно се изненадах, когато покрай Коледните размени на пожелания, получих от него следното: "През тази година си обещах да бъда перфектен или и да не успея, но винаги да опитвам и давам всичко от себе си... Имам един въпрос към теб. Въпросът е малко странен, но все пак мисля, че ще разбереш какво те питам - Как вярваш в себе си, как започваш, работиш и постигаш всички неща, които правиш? Разбира се, ако не желаеш не ми отговаряй. "
Аз със сигурност исках да си кажа мнението;-) Реших, че метафора с актьорската игра би била най-добрия отговор. Режисьорката на нашата театрална група (която вече не посещавам, но продължавам да следя) използва често термините "да натиснеш още" или да "играеш на 100", имайки предвид не вяла игра, не симулиране на нещо, което трябва да е, а вживяване с енергия на 100%. Това не може да се прави по време на всички репетиции, даже не се прави и на някои генерални репетиции, защото актьорът трябва да си пази енергията, но на основните трябва да се направи, за да се види докъде може да стигне актьора, доколко може да влезе/ излезе в/от себе си. И ако не е достатъчно, режисьорката казва "Натисни още". И тогава се оказваш пред бяло поле на неограничени възможности, където не си бил преди. И пробваш - да повярваш, да се вживееш още повече в дадената ситуация и роля, да надскочиш себе си и обичайните си реакции и начини, по които правиш нещата. Най-готиното чувство е когато успееш да изненадаш не само другите, но и себе си. "Ето това си заслужава да се опитва, това е интересно" - написах на моя приятел. Мисля, че ме разбра и бяхме на една вълна.
Обичам хора, чиито вяра във "филма" не успява да се скапе въпреки всички гадни страни на живота и безличното понякога ежедневие. На които животът продължава да им е интересен и наблюдават, изживяват, опитват. Това момче е от тях, поне отвътре. Надявам се тази година и в живота случващ се навън.
Имам един познат, който е IT специалист и замина преди 1 г. да работи в Щатите. Той е леко интровертен, но търсещ и чувстващ човек. С него разговорите винаги са необичайни, но успява да ме ядосва, защото хем търси и се нуждае от интересни ситуации, хем когато дойдат, е по-силен в чувствата и желанията си, отколкото в случването им в живия живот. Затова много приятно се изненадах, когато покрай Коледните размени на пожелания, получих от него следното: "През тази година си обещах да бъда перфектен или и да не успея, но винаги да опитвам и давам всичко от себе си... Имам един въпрос към теб. Въпросът е малко странен, но все пак мисля, че ще разбереш какво те питам - Как вярваш в себе си, как започваш, работиш и постигаш всички неща, които правиш? Разбира се, ако не желаеш не ми отговаряй. "
Аз със сигурност исках да си кажа мнението;-) Реших, че метафора с актьорската игра би била най-добрия отговор. Режисьорката на нашата театрална група (която вече не посещавам, но продължавам да следя) използва често термините "да натиснеш още" или да "играеш на 100", имайки предвид не вяла игра, не симулиране на нещо, което трябва да е, а вживяване с енергия на 100%. Това не може да се прави по време на всички репетиции, даже не се прави и на някои генерални репетиции, защото актьорът трябва да си пази енергията, но на основните трябва да се направи, за да се види докъде може да стигне актьора, доколко може да влезе/ излезе в/от себе си. И ако не е достатъчно, режисьорката казва "Натисни още". И тогава се оказваш пред бяло поле на неограничени възможности, където не си бил преди. И пробваш - да повярваш, да се вживееш още повече в дадената ситуация и роля, да надскочиш себе си и обичайните си реакции и начини, по които правиш нещата. Най-готиното чувство е когато успееш да изненадаш не само другите, но и себе си. "Ето това си заслужава да се опитва, това е интересно" - написах на моя приятел. Мисля, че ме разбра и бяхме на една вълна.
Обичам хора, чиито вяра във "филма" не успява да се скапе въпреки всички гадни страни на живота и безличното понякога ежедневие. На които животът продължава да им е интересен и наблюдават, изживяват, опитват. Това момче е от тях, поне отвътре. Надявам се тази година и в живота случващ се навън.
сряда, 12 януари 2011 г.
Благодарствено писмо до Дядо Коледа... пардон до Алън Шор
Въпреки че обожавам Алън Шор, съм принудена да призная, че такъв човек не съществува в действителност. Той е герой на адвокатски сериал (ах, изненада, та аз не гледам сериали, даже нямам телевизор).
През декември изпитах необходимост да разпускам с някакъв лек филм и се сетих за времената, когато "Али Макбийл" ме вдъхновяваше в представите ми за мен като юпи. Макар тази необходимост да отмина (а може би не съвсем), остана готиното чувство, че ако ще водиш офис живот, то нека да е шантаво и дръзко и какво по-стимулиращо от един сериал. Така попаднах на "Boston Legal".
За мене той се превърна в добър приятел и източник на вдъхновение. Във времена, в които ми се налага да съм tough, да преговарям с капризни и параноични клиенти, да залагам на борбеността, а не на вродената си чувствителност, имах нужда от role model на асертивност, примесена с чувство, че всички малко или повече са луди по свой начин. Това е гледната точка, която ме спасява да не приемам твърде лично динамичната въртележка, в която се намирам в този си период.
Когато някой стратегически ход с клиент сполучи и запазя самообладание и твърдост, си мисля "Как ми се иска да благодаря лично на Алън Шор". Ама като не съществува, на кой да благодаря?
През декември изпитах необходимост да разпускам с някакъв лек филм и се сетих за времената, когато "Али Макбийл" ме вдъхновяваше в представите ми за мен като юпи. Макар тази необходимост да отмина (а може би не съвсем), остана готиното чувство, че ако ще водиш офис живот, то нека да е шантаво и дръзко и какво по-стимулиращо от един сериал. Така попаднах на "Boston Legal".
За мене той се превърна в добър приятел и източник на вдъхновение. Във времена, в които ми се налага да съм tough, да преговарям с капризни и параноични клиенти, да залагам на борбеността, а не на вродената си чувствителност, имах нужда от role model на асертивност, примесена с чувство, че всички малко или повече са луди по свой начин. Това е гледната точка, която ме спасява да не приемам твърде лично динамичната въртележка, в която се намирам в този си период.
Когато някой стратегически ход с клиент сполучи и запазя самообладание и твърдост, си мисля "Как ми се иска да благодаря лично на Алън Шор". Ама като не съществува, на кой да благодаря?
сряда, 8 декември 2010 г.
Малко свеж полъх
Наскоро обсъждахме в една компания от хора с креативна нагласа темата за случването на идеите. Има толкова много хора, които имат идеи и вярват, че могат да направят нещо голямо, различно, интересно - и слава Богу! Но повечето работят нещо различно от истинското им творческо увлечение и разчитат на няколкото часа на седмица, които им остават свободни от работа, срещи с приятели, домашни задължения и т.н. И не стига, че времето е малко, ами има и телевизия, и Интернет. Макар че все повече хора осъзнават, че нямат нужда от тях. Но може би едва като минем определена възраст... На едно момче на 24 г. от въпросната компания, което се тюхкаше, че е принудено да работи, за да си плаща наема, вместо да стои по цял ден пред пианото и да създава велики произведения, му дадох следния пример: не малко от великите творци на 19 и началото на 20 век са работили мизерни чиновнически работи по повече от 8 часа на ден, но като се приберат вкъщи след работа, запалват свещта и пишат до посред нощ. Или на кухненската маса след като са сготвили вечерята и са приспали децата. Няма губене на време от привидни краткотрайни забавления, контрапунктът на работата е творенето - при всякакви условия, на всяка цена, защото това е истински нужно.
В тази връзка искам да споделя 2 много ценни книги, които ми донесоха истинско удоволствие (както и самото откритие, че има сайт, на който можеш да поръчаш книги онлайн, без да плащаш shipping - www.bookdepository.com):
Тази статия за начина, по който организира ежедневната си работа големия графичен дизайнер James Victore http://the99percent.com/articles/6944/James-Victore-Dont-Be-A-Design-Zombie особено ме вдъхнови да изследвам още тази тема, която ме вълнува от край време, но все отлагах четене по нея. Така дойдох до книгата "Victore, or Who Died And Made You Boss", която само на пръв поглед е за неговия концептуален графичен дизайн. Освен че е невероятно красива, между редовете чета за човек, който не се е страхува да бъде персонален и настойчив в представянето на концепциите си, да изразява себе си и не на последно място да организира живота си така, че да има толкова нужния баланс между работа и лично време със семейството. Може би защото при него не е работа, а призвание и житейско търсене.
Така стигнах и до книгата на създателя на марката Behance Scott Belsky "Making Ideas Happen". Behance имат сайта the99 percent, чийто фокус е именно начина, по който идеите се осъществяват, известната платформа за свободно качване на артистични проекти http://www.behance.net и симпатичните книжни тефтери и инструменти за лично организиране на работата pа хора, които се занимават с креативни дейности. Мислех си, че вече съм ветеран в сферата на литературата за само-усъвършенстване, но четейки книгата в момента, въпреки леко американския стил, постоянно се изненадвам от малки и големи хитрини, които ме въодушевяват да гледам на организирането като нещо не по-малко гениално от самите идеи. Не че това е особено нова мисъл, но човекът изследва темата от много години и недвусмислено заявява неща от типа на това, че хора с не толкова велики идеи, но които са ги реализирали и мултиплицирали в други идеи и начинания реално оказват по-голямо въздействие от хора с гениални идеи, които са си останали само идеи. Или това, че креативните хора се гордеят с това, че не могат да се организират като знак едва ли не за особена гениалност, а всъщност така си слагат сами спирачки. Като си помисля колко години гледах на себе си като на по-скоро организиран човек, който поради тези си качества едва ли може да бъде и особено изобретателен. Така се радвам, че има съвременна трактовка на тази дилема и вярване, че човек може да съчетава и двете. С нетърпение навлизам в книгата, вдъхновява ме в много посоки.
Не че положението от предишния пост се е променило, но някак човек свиква и с най-лошото и продължава да има нужда да забелязва красивото в живота въпреки всичко. Имам добра опора в креативните си занимания, малко по малко реализирам лични творчески идеи, но нека да покажа, когато имам цялостен резултат.
Хубаво е есента да прилича на пролет.
В тази връзка искам да споделя 2 много ценни книги, които ми донесоха истинско удоволствие (както и самото откритие, че има сайт, на който можеш да поръчаш книги онлайн, без да плащаш shipping - www.bookdepository.com):
Тази статия за начина, по който организира ежедневната си работа големия графичен дизайнер James Victore http://the99percent.com/articles/6944/James-Victore-Dont-Be-A-Design-Zombie особено ме вдъхнови да изследвам още тази тема, която ме вълнува от край време, но все отлагах четене по нея. Така дойдох до книгата "Victore, or Who Died And Made You Boss", която само на пръв поглед е за неговия концептуален графичен дизайн. Освен че е невероятно красива, между редовете чета за човек, който не се е страхува да бъде персонален и настойчив в представянето на концепциите си, да изразява себе си и не на последно място да организира живота си така, че да има толкова нужния баланс между работа и лично време със семейството. Може би защото при него не е работа, а призвание и житейско търсене.
Така стигнах и до книгата на създателя на марката Behance Scott Belsky "Making Ideas Happen". Behance имат сайта the99 percent, чийто фокус е именно начина, по който идеите се осъществяват, известната платформа за свободно качване на артистични проекти http://www.behance.net и симпатичните книжни тефтери и инструменти за лично организиране на работата pа хора, които се занимават с креативни дейности. Мислех си, че вече съм ветеран в сферата на литературата за само-усъвършенстване, но четейки книгата в момента, въпреки леко американския стил, постоянно се изненадвам от малки и големи хитрини, които ме въодушевяват да гледам на организирането като нещо не по-малко гениално от самите идеи. Не че това е особено нова мисъл, но човекът изследва темата от много години и недвусмислено заявява неща от типа на това, че хора с не толкова велики идеи, но които са ги реализирали и мултиплицирали в други идеи и начинания реално оказват по-голямо въздействие от хора с гениални идеи, които са си останали само идеи. Или това, че креативните хора се гордеят с това, че не могат да се организират като знак едва ли не за особена гениалност, а всъщност така си слагат сами спирачки. Като си помисля колко години гледах на себе си като на по-скоро организиран човек, който поради тези си качества едва ли може да бъде и особено изобретателен. Така се радвам, че има съвременна трактовка на тази дилема и вярване, че човек може да съчетава и двете. С нетърпение навлизам в книгата, вдъхновява ме в много посоки.
Не че положението от предишния пост се е променило, но някак човек свиква и с най-лошото и продължава да има нужда да забелязва красивото в живота въпреки всичко. Имам добра опора в креативните си занимания, малко по малко реализирам лични творчески идеи, но нека да покажа, когато имам цялостен резултат.
Хубаво е есента да прилича на пролет.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
