Isn't it ironic?

Днес получих изненадващо обаждане от шефовете на предишната ми месторабота (IT фирма). Там имаше големи сътресения през последния период от пребиваването ми, които бяха сътресения и за моите ценности - писах за това доста в постовете си от януари/ февруари 2009. Та след преврата във фирмата, въпросните нови шефове се появиха, те живеят в Германия и идваха само от време на време в БГ офиса. Те доста ми симпатизираха и с нежелание ме оставиха да си тръгна. Мисля, че видяха в мен нормално отношение и реакции в тогавашните драми на българския работен манталитет, разигравани от колегите ми.

И днес, 9 месеца след онези събития се свързаха с мен, поканиха ме на среща - решили да закриват фирмата в България и ми предложиха да започна да работя за германския им офис като Business Developer, който пътува по цял свят, среща се с клиенти, работи по проекти и пребивава част от времето в Германия, част в България, хотел, кола, 13та и 14 та заплата, а самата заплата е фантастична сума...

Първата мисъл в главата ми беше: "Каква ирония!!!!!!". Ако бях получила подобно предложение преди 3-4-5 години, когато работех на подобна работа (в по-малък мащаб) или най-малкото бях на подобна вълна, щях да скоча до небето от кеф. Мечтаех по едно време работата ми да бъде свързана с много пътувания, в международна компания, с всичкия имидж около това. Това е възможното ми паралелно съществуване, толкова логично до един момент, от което свърнах встрани ... Сега обаче не мога да приема. Не мога да се оттърва от усещането за корпоративно робство, което се крие зад всеки подобен тип работа в такава компания. За липсата на кауза и смисъл, за липсата на създаване и истинска видима полза от твоя труд... Май няма връщане назад... колкото и да не е ясно все още какво е напред.

Затова приех това предложение като едно голямо потупване по рамото - щом ми се оказва доверие да develop-вам за някой друг, защо да не мога да го правя с пълна пара за себе си и за проекта, по който работя в момента. Да, в България нещата се случват маааааалко по-бавно и по-песимистично, но ето, че човек трябва да си вярва, дори и това да означава дълъг процес на изясняване и малки стъпки.

В интерес на истината все още от време на време се сещам с яд и възмущение за тези хора, бившите ми колеги, които бяха свръхзадоволени финансово програмисти, оставени без съществен контрол, непредлагащи никакво лично и емоционално отношение към околните и към живота, повечето останали в ценностното си развитие на ниво 10ти клас, където е важно да вземеш колкото можеш, да се движиш в група и да спазваш "етикета" на групата, да мрънкаш и да скатаваш. И голяма част от тях са женени хора, с деца! Не съм им простила, че бяха такива и показваха презрението си или най-малко недоверието си към мен поради факта, че аз не съм като тях, а се трудех съвестно, доколкото имаше въобще работа. Смятаха, че се "докарвам пред шефовете". Имам много приятели програмисти и те не са такива. Така че не е само от професията.