Неспазени обещания в снега

Когато бях на 24-25 г. се наех да работя като one man show за една международна компания за психологически инструменти за оценка на служители, която искаше да навлезе на българския пазар. Започнах от 0та с целия си ентусиазъм и много опити проба и грешка в установяването на контакти. Все пак имах известен опит в подобен тип дейности от студентските си години, когато работех активно към международна доброволна студентска организация, но дори и това явно не ме беше калило достатъчно, за да се избавя от емоционалната си впечатлителност при сблъсъка с разни хора и идеали, която винаги е била характерна за мен. Нямах много точна представа с какъв тип хора трябваше да се срещам и заради неопитността ми често ми се налагаше да импровизирам, още по-често не много успешно. И изживявах всеки разговор, всяко неспазено обещание, всеки сблъсък с различната от в главата ми реалност. А трябваше да се постигат таргети...

Спомням си, че доста бях потънала в драмата "Кой какво казал и защо", когато тогавашното ми гадже, човек роден в и обичащ планините, ми предложи в средата на декември да се качим пеша от Боровец до хижа Мусала. Не бил тежък маршрут, дори зимата се взимал за няколко часа. Той го бил качвал 10на пъти. Това не беше първото ни ходене заедно в планината и аз му имах пълно доверие. По принцип се изморявам по нанагорнища, но иначе издържам на ходене.

В началото всичко вървеше добре, но когато излязохме от гористия пояс и навлязохме в пояса на храстите, се оказа, че по обозначената пътека не беше минавал никой след падането на обилен сняг. Наложи се той да пробива пъртина и постоянно да пропадаме, често до хълбоците. Аз тогава имах хубави обувки, но нямах гети и ми влезе сняг в обувките. Ходихме общо 9 часа, като последните 4 или 5 часа без никакво спиране. Аз понечих да спра, за да си почина, но той ми забрани. После нямало да мога да продължа заради измамното чувство на отпускане и покой, което те води до бялата смърт. Веднага си дадох сметка, че беше абсолютно прав! Потъвайки на всяка крачка, без никакви сили, със замръзнали крака, спускащ се здрач и никакава хижа на хоризонта, опитах всякакви средства за мобилизиране - ядосване, псуване, плач, но нищо не промени ситуацията. Единственото, което имаше значение беше да правиш крачка след крачка. И тогава започнаха мислите. Незнайно защо ми дойдоха наум бизнес хората, които ми бяха актуални тогава. Казах си, че щом аз се справям в една истински трудна ситуация, където човек се налага да прояви необичайна за ежедневието воля и сила, значи няма какво толкова да им се плаша в другата реалност. Обещах си, че ще запомня тази поука и няма да ги допускам толкова често в мислите си, защото самото сърце на природата ми беше показало, че твърде много неща в ежедневието са по-малко значителни, отколкото обикновено ни се струва.

Сега 8 години по-късно мислите за клиентите, с които работя и които всъщност са същите онези бизнес хора, които преди се опитвах да игнорирам, продължават да ме тормозят по всяко време. Не оставям работата, когато напускам офиса си. Ако някой клиент ме е изнервил, продължавам да го анализирам и да отдавам от вътрешната си енергия. И това се случва въпреки че онзи преход е все още пред очите ми и съзнавам, че това, което реших тогава е възможно най-мъдрото.

Явно никоя поука не може да се възприеме лесно и мъдростта дълго се бори с впечатлителността. Не мисля да се отказвам. Искам да си осигуря смислено прекарване на малкото часове свободно време. Ако мога избирателно да се сдобия с дебела кожа...

Ново пространство

Тази седмица се бях взела кратка ваканция и реализирах някои отдавнашни планове. Един от тях беше да си направя нов блог, в който да пиша за по-спонтанни и визуални неща от ежедневието, или от творческия процес, или да показвам нещата, които изработвам. Linawings| Sense Wide Open e по-тематичен и публичен блог на английски, с който освен да общувам по-активно с онлайн community-то за crafters, ми се иска и да стимулирам собствените си възприятия за магичността на света и множеството вдъхновения, които може би подминавам всеки ден. Един добър съвет мисля от книгата Making Ideas Happen, за която говорих тук напоследък.

Това пространство тук си остава нужно за мен - то е известно на твърде малко приятели и тази анонимност ме кара да се чувствам максимално свободна да си разсъждавам и споделям лични, даже щекотливи за мен теми, които не е лесно да се изкажат и обсъдят в ежедневното общуване лице в лице. Това продължава да ми е нужно. Просто част от мен винаги е обичала да си дълбае. А както се оказа и да пише.

По тази причина ще оставя този пост не много дълго време, просто ми се искаше да информирам хората, които се отбиват тук, че ако проявяват интерес към другите теми, могат да ги следят на другото място. Но не ми се иска да правя връзка между двата блога:-)

Надявам се хубавото време и слънцето да вдъхновяват и вас за разни желани новости.

Няма страшно

В дни като този напичащото слънце сякаш прогонва натрупания студ и мрак в сенките и ъглите, всичко замръзнало се разтопява и освобождава, а постепенното затопляне час по час ти казва: "Лошото винаги минава, предстоят неочаквано хубави неща".

Или просто това са гласовете в моята глава:-)