Partly one is lazy, partly one is shy*

... си мисли англичанинът мистър Далауей през 1925 г. на път за вкъщи, когато се чуди защо хората и в частност самият той не говорят за чувствата си и се самонавива как ще изрази любовта, която чувства към жена си, с много думи, когато се прибере вкъщи. Не се престрашава да го направи с думите, в последния момент смята, че от цветята и погледа му става ясно.

Това състояние наскоро намерих описано в романа на Вирджиния Улф "Мисис Далауей" и то страшно ме трогна. Често се чудя защо повечето хора не споделят с приятелите си важните неща, които им се случват или които си мислят, защо се затварят в себе си и спират да вярват, че другите ги интересува. Рутината ги увлича и намират за по-лесно да комуникират на ежедневно, общо ниво. Неведнъж съм се хващала, че и аз попадам в този капан... Затова описанието на Вирджиния Улф ми се стори толкова човешко и мило някак.

Да, в ежедневието се изискват усилия, за да се осъзнаеш, да минеш на друга вълна, да чувстваш, да излезеш от черупката си. Понякога нямаш сили, пазиш личната си зона на комфорт. Не говоря за любимия човек, там нещата сякаш се получават от само себе си, а за приятелите. Личната ми философия е, че е пагубно да сме малки острови от самота, защото самотата се натрупва постепенно, незабележимо и можем без да се усетим да изпаднем в тотална сивота и липса на усещане на света наоколо.

Вярвам в споделянето. Обаче тук позицията ми се дъни. Неведнъж съм се опитвала да споделям на всяка цена с приятелите си, просто за да ги държа в течение какво ме вълнува, дори и в ежедневен разговор, вместо просто да си говорим на неутрални теми. Може би не го правя както трябва обаче, защото макар че виждам, че хората имат желание да са съпричастни, в много случаи не успявам да почувствам тази съпричастност и разбиране. Или обратното - когато нещо много важно се е случило в живота на мой приятел и аз го разбирам с голямо закъснение, усещам, че този човек някак не ме допуска истински в живота си. Вероятно подобни разминавания са съвсем нормални... Вероятно обяснението е "partly one is lazy, partly one is shy*". Обаче подобни случки ме карат да се разочаровам против принципната си позиция и леко се затварям и потъвам в своя свят. До следващия път, когато реша, че това не е правилно...

В това отношение познавам един много интересен човек - италианец, приятел на моя любим. Той е издигнат в култ сред нас, защото е тоталния споделящ човек, който го прави по много приобщаващ начин. Усещаш, че не просто дрънка, ами много внимателно ти описва своя свят, хората около себе си, любимите си неща. Кани те например на мотокрос състезание, което може да не е твоят любим начин на прекарване на времето, но събирайки се с другите, се получава приятелско изживяване. Приятелят ми ми е казвал, че това момче не рядко го е изваждал от черупката му с разни покани и активности, което в първия момент не му е било напълно приятно, но впоследствие усеща, че е било много мило и приятелско да бъде въвлечен. Според мен италианското момче притежава една рядка мъдрост и активност, с която не оставя приятелите си, дори и от разстояние. В периоди на колебание се сещам за него и много, много ми се иска да бъда безрезервно такава.

Така че лично за себе си не съм открила отговора по тази тема и ще ми е много интересно да споделите вие как усещате този въпрос.

-------------------
* Отчасти от мързел, отчасти от срамежливост

Широко скроените

В наши дни не е много актуално да си широко скроен. Да разбираш гледната точка на другите често означава да не си гониш интереса; да се оставиш да не ти дадат това, което заслужаваш; да пропуснеш изгоди; въобще има опасност да те помислят за човек, с който може да се действа по всякакви начини и лесно може да бъде прецакан. Съвсем по друг начин стоят нещата, когато си възприеман като човек, който си тежи на мястото; когато контролираш нещата и даваш ясно да се разбере, че си знаеш интереса и когато е необходимо ще надигнеш глас да го защитиш – няма значение дали е по най-лицеприятния начин, но тебе така са те учили: „Да не се оставяш да те тъпчат другите”. Никой не може да те обвини в нищо лошо – в крайна сметка ти търсиш справедливост и посочваш грешките на другите.

Познат ли ви е този начин на мислене?

Той ме отблъсква неимоверно. И не защото съм някакъв аристократ, който разполага с всички блага наготово, а защото това е бавен и сигурен начин „борейки се здраво с живота” да се обречеш на живуркане и постоянен страх някой да не се опитва да те прецака, както вероятно ще става не рядко, даже по-често отколкото при другите хора. Защото дадена нагласа привлича сходни обстоятелства и енергии – истина стара като света. Но това нямаше да ми избожда очите толкова много, ако този тип хора в България не се срещат изключително често и този начин на мислене не се е превърнал във всеобщ еталон. До такава степен, че последствията са очевидни навсякъде – поголовен скептицизъм, консервативно „предпазливо” мислене, страх от опитване на нови неща, липса на всякаква естетика заради предпочитане на „функционалното” и „изгодното”. В българина има дълбоко вкоренено подозрение, че някой се опитва да го прецака с всичко, което му се предлага и затова когато видиш/ чуеш българи в чужбина, си личат отдалеч по коментарите и по това, че изглеждат стегнато и нелепо.

Да, не е приятно да живееш в страна с не особено висок среден стандарт, където за всяка по-голяма стъпка в материално отношение се налага да планираш разходите си и спестяваш от друго. Но това не е основание да подчиниш живота си на битовизъм и вкопчване в запазване на статуквото. Поведението на т.нар. средна класа в България често ми напомня на толкова оплюваната в литературните произведения буржоазия от 19ти и началото на 20ти век в Западна Европа – чак сега разбирам защо социалистическите литературни произведения противопоставяха поведението на работническата класа с това на буржоазията (само дето накрая работническата класа нямаше нищо против да се втурне да заприличва на буржоазната). Това вкопчане в благоденствието, това парадиране с дребните имуществени придобивки, тази липса на истински духовни потребности и ценности, на естетически критерии, не е най-добрата среда за живеене.

Работя във фирма за производство на мебели и всекидневно се сблъскваме с хора, които дори и с наемането на интериорен дизайнер, постигат най-често жилища, които са огледала на самите тях – буржоазни. По-смели цветове, съчетаване на различни стилове за постигане на оригинална обстановка, естествени и простички материали, индивидуалност – това е непостижима естетика за българина в повечето случаи. И не е въпрос винаги на пари – а на това, че дома е огледало на човека. Думата функционалност е издигната в култ и домовете се напълват с добре изолираща, но грозна алуминиева дограма, практичен, но кънтящ на кухо и простеещ ламиниран паркет, мебели-кутийки, белезникави цветове, изкуствени воалени блестящи материи, стабилни 4-крили гардероби и т.н. Всички жилища започнаха да си приличат, но не защото както през соца нямаше какво друго да се купи. (Макар че и в наши дни у нас се произвеждат и внасят неща, които масово са толкова грозни и груби, че винаги съм се чудила как хората безропотно ги купуват и с това само насърчават фирмите да продължават тази естетическа линия). Всички хора започнаха да си приличат в стремежа си да организират «удобно» всекидневието си и да постигнат «комфорт». Буржоазните идеали като се замислиш. Дали това всичко това не е заместител на умението да бъдеш щастлив?

Та мисълта ми беше за широко скроените хора. В практичността и способността да постигнеш по-добър живот в материално отношение няма нищо лошо, но не е непременно свързана с мрънкането, скептицизма и консервативното мислене. Точно обратното – повечето такива хора успяват в дребните житейски битки (и да, могат да се сдобият с кола и апартамент на кредит), но губят войната за радостта от живота.

Широко скроените хора носят около себе си ореол на лекота и наистина – нещата им се случват като че ли по-лесно, по-приятно, с повече ентусиазъм и преки пътеки. Дори и това да не е винаги, не драматизират излишно, не обвиняват другите и съдбата. Правят тихо и спокойно каквото трябва, за да се получи следващия път. И споделят себе си – по малко любов тук и там, радост за нещо всекидневно, ръка, подадена без много думи в точния момент. Не съизмерват даването с вземането, не смятат, че светът им е длъжен. И, о чудо – светът им изсипва пълни шепи с хубави изненади. Сигурно защото могат да му се радват истински.