... си мисли англичанинът мистър Далауей през 1925 г. на път за вкъщи, когато се чуди защо хората и в частност самият той не говорят за чувствата си и се самонавива как ще изрази любовта, която чувства към жена си, с много думи, когато се прибере вкъщи. Не се престрашава да го направи с думите, в последния момент смята, че от цветята и погледа му става ясно.
Това състояние наскоро намерих описано в романа на Вирджиния Улф "Мисис Далауей" и то страшно ме трогна. Често се чудя защо повечето хора не споделят с приятелите си важните неща, които им се случват или които си мислят, защо се затварят в себе си и спират да вярват, че другите ги интересува. Рутината ги увлича и намират за по-лесно да комуникират на ежедневно, общо ниво. Неведнъж съм се хващала, че и аз попадам в този капан... Затова описанието на Вирджиния Улф ми се стори толкова човешко и мило някак.
Да, в ежедневието се изискват усилия, за да се осъзнаеш, да минеш на друга вълна, да чувстваш, да излезеш от черупката си. Понякога нямаш сили, пазиш личната си зона на комфорт. Не говоря за любимия човек, там нещата сякаш се получават от само себе си, а за приятелите. Личната ми философия е, че е пагубно да сме малки острови от самота, защото самотата се натрупва постепенно, незабележимо и можем без да се усетим да изпаднем в тотална сивота и липса на усещане на света наоколо.
Вярвам в споделянето. Обаче тук позицията ми се дъни. Неведнъж съм се опитвала да споделям на всяка цена с приятелите си, просто за да ги държа в течение какво ме вълнува, дори и в ежедневен разговор, вместо просто да си говорим на неутрални теми. Може би не го правя както трябва обаче, защото макар че виждам, че хората имат желание да са съпричастни, в много случаи не успявам да почувствам тази съпричастност и разбиране. Или обратното - когато нещо много важно се е случило в живота на мой приятел и аз го разбирам с голямо закъснение, усещам, че този човек някак не ме допуска истински в живота си. Вероятно подобни разминавания са съвсем нормални... Вероятно обяснението е "partly one is lazy, partly one is shy*". Обаче подобни случки ме карат да се разочаровам против принципната си позиция и леко се затварям и потъвам в своя свят. До следващия път, когато реша, че това не е правилно...
В това отношение познавам един много интересен човек - италианец, приятел на моя любим. Той е издигнат в култ сред нас, защото е тоталния споделящ човек, който го прави по много приобщаващ начин. Усещаш, че не просто дрънка, ами много внимателно ти описва своя свят, хората около себе си, любимите си неща. Кани те например на мотокрос състезание, което може да не е твоят любим начин на прекарване на времето, но събирайки се с другите, се получава приятелско изживяване. Приятелят ми ми е казвал, че това момче не рядко го е изваждал от черупката му с разни покани и активности, което в първия момент не му е било напълно приятно, но впоследствие усеща, че е било много мило и приятелско да бъде въвлечен. Според мен италианското момче притежава една рядка мъдрост и активност, с която не оставя приятелите си, дори и от разстояние. В периоди на колебание се сещам за него и много, много ми се иска да бъда безрезервно такава.
Така че лично за себе си не съм открила отговора по тази тема и ще ми е много интересно да споделите вие как усещате този въпрос.
-------------------
* Отчасти от мързел, отчасти от срамежливост
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
4 коментара:
Хей здрасти :-)
С такова удоволствие чета блога ти и се радвам, че напоследък пишеш по-честичко :-)
Има хора, които по рождение са таланти по отношение на споделянето и привличането, докато останалите сме ту такива, ту - инакви в различните моменти от живота си.
Като се замисля за себе си, установявам, че съм имала и имам моменти на затваряне, както и моменти на щур купон, когато покрай мен е било винаги весело.
Само че сега си давам сметка, че чисто фактически погледнато - наистина по-малко щурея, но сега възприятията ми са по-различни - било то от натрупаните годинки, било то от достигане на мъдрост, която преди ми е липсвала.
Ако преди обичах многобройните компании и дискотеките, сега обичам усамотените моменти и вслушването в тишината. Тази година ходихме със съкровището по язовири и на вилата доста често и аз се наслаждавах на кулинарните си изобретения, на красиво подредена трапеза, не създаден уют не само за мен, а и за него. Несравнимо е усещането, когато можеш непрекъснато да изненадваш приятно близкия човек, а така и себе си.
Един ден си дадох сметка, че вече ми се иска да премина от западния стил на мислене, когато колкото по-социален тип си, толкова по-добре се чувстваш, тоест да черпиш енергия отвън. Докато сега повече харесвам източния маниер на себеразучаване, на намиране на енергия вътре в самата мен.
Светът колкото красив отвън, толкова е красив и отвътре :-)
Поздрави,
Таня
Здравей Таня,
Благодаря за добрите думи. Съжалявам, че отговарям чак сега, но си изпуснах лаптопа и известно време беше на ремонт.
Да, напоследък доста ми се пише. Надявам се да запазя тази енергия и излея мисли тук.
На мен честно казано ми се иска в идеалния случай от черпенето на сила отвътре, да отида отново към фаза на общуване, но на друго ниво, с по-пълно удоволствие.
Още не съм открила начина да съчетая най-доброто от 2та свята, но си мисля по тази тема.
P.S. Ти Таня Джекова ли си? Която изчезна от блог-а си? Чудех се какво стана с теб?
Аз съм, да. На път съм да си направя нов блог и ще ти кажа, когато има нещо за четене в него.
А относно съчетаването на нещата, това е въпрос, върху който и аз си размишлявам. Оказва се, че едно от най-трудните неща на света. Затова ще се радвам, когато споделиш откритието си :-)
Супер, радвам се, че още наминаваш насам. И ми е интересно какво подготвяш :-)
Публикуване на коментар