четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Игра

"Какво кара толкова много млади хора да искат да изучават актьорство? Само в програмата на Ню Йоркския Университет по актьорство кандидатстват над 3000 души годишно. Обяснението не може да се крие просто в желанието да станеш знаменитост... Нашите чувства показват какво означава светът за нас... От актьорите се изисква да научат кои са тези чувства, как да имат достъп до тях и какво да направят с тях... Живеейки в общество, което изисква конформизъм, в което се въздържаме да изразяваме емоциите и мнението си, за да се предпазим от обсъждане и критики, какъв по-добър начин да практикуваме това да бъдем човеци от въображаемите обстоятелства, в които на актьорите се разрешава, дори се изисква, да изживяват пълния спектър на своето същество в името на това да бъдат правдоподобни."

("Handbook of Acting Techniques")

Не мога да не си призная, че ми се играе на сцената. Не участвам в театралната група от 2 години, но винаги, когато имам възможност създавам малки сценки за себе си и други себеподобни. Даже се опитвам да събера сили и енергия, за да се върна в трупата. Всички аспекти на темата за емоциите и изразяването на себе си са ми интересни. За мен всеки досег с креативната страна ти дава възможност да излизаш за малко от познатия себе си, да бъдеш някой различен друг възможен Аз. Познаваме ли всичките си лица? Можем ли да приемем, че след достигане на определена възраст няма шанс да открием нещо непознато в себе си? Да се сдобием с нови сетива? Можем ли да спрем да провокираме и да се оставяме да бъдем провокирани? Това все още интересно ли ни е?

И как да изляза от интровертността си, за да празнувам живота, участвайки?

вторник, 25 октомври 2011 г.

Изкуството да дамстваш

Напоследък се замислям на тази тема, когато задълженията, с които се нагърбвам, станат в повече.

Преди 5-6 години имах една колежка/ шефка, която умееше да прави проникновени анализи и заключения дори от най-обикновените ситуации. Невена беше моето гуру тогава. Та тя изобрети термина "да дамстваш" (поне аз не съм чула някой друг да го употребява;-).

С нея ходехме на чудесни бизнес пътувания в чужбина за срещите на професионалната мрежа, към която принадлежеше фирмата. Самата мреже беше полезно начинание, но колко интересни бяха хората, с които се срещахме по 2 пъти всяка година в различен град... Спонтанно с нея станахме част от група сродни души, която вечер след бизнес частта търсеше удоволствия и казвам удоволствия, защото това не бяха просто обиколки с цел напиване, а бяха цели представления, в които всеки от нас участваше по свой начин. Коктейли, разговори, танци, обиколки на нощните места в непознатия град, неспирен ентусиазъм, предизвикателства, смях, а по-късно и емоционални погледи... Възрастова граница между 30 и 50 години - аз най-младата. Сред тези мъже имаше двама австрийци, които бяха от благородническо потекло. И това нямаше да има значение, ако не им личеше. Всички в групата така или иначе бяха безкрайно мили и стилни, но тези мъже просто бяха самия стил. Нямаше как с Невена да не коментираме как те ни кавалерстват и точно тогава тя заключи в типичния си стил: "Но това те задължава и ти да можеш да им дамстваш".

Да дамстваш - позабравена магия в ежедневие, което те кара да експлоатираш женското си умение multitasking или да сумтиш презрително, когато попаднеш на евтин женски трик. Самите ние забравяме колко благодатно е това усещане. Уверена съм, че мъжете обичат да кавалерстват, когато имат подходящ обект - кой повече, кой по-малко - само ние да си позволим да сме меки и ефирни.

Това струва ли ви се старомодно?

петък, 21 октомври 2011 г.

Есенен дзен

Да се осмелиш да се качиш на колело в студена есенна сутрин преди работа в очакване на обещаното затопляне. Усещането да караш с палто, ботуши на токчета, каскет и червена "пощальонска" чанта, преметната през рамо. Удоволствието да си се запътил на закуска с приятел и да имаш време, защото си станал рано. И на връщане да срещнеш възрастно старче, облечено като дядко от италиански филм, разхождащо се най-естествено в този вид измежду забързаните хора по тротоара и в отговор на твоето оглеждане да те поздрави: "Добър ден".

неделя, 9 октомври 2011 г.

Някога, някъде...

Напоследък все по-често се улавям да си казвам "И това ще стане някога, някъде". После видях, че съм го написала и в предния пост. Обичам да вярвам в предопределеността за случване на силните желания, но действената ми природа се бунтува на това отлагане.

Сигурно и вие имате списък с добри намерения и мечти, които изглеждат абстрактни, трудоемки, невъзможни, толкова че даже рядко се осмелявате да мислите за тях. Но са толкова желани. Все си мисля, че животът ми би бил различен, ако се случат, ако обстоятелствата се стекат, така че..., ако започна и независимо колко време ми отнеме, ден след ден го правя... Но ... не го правя. Не и сега. Нямам енергия за нови големи планове, цялата ми сила отива във фирмата - тук и сега. И това някога е било мечта. Която се е превърнала вече в ежедневие. Напомням си за това от време на време. И събирам сили да запазя work-life balance и ... да не мe боли да мечтая, че някога някъде ще загубя контрола и ...