Пътят към интровертността

Седя в едно кафене в Мадрид. Току-що започна ваканцията ми, а Испания е мястото, което ми действа най-вдъхновяващо. Радвам се, че сме тук с любимия. Не ми се обикалят забележителности. За пръв път нося със себе си лаптоп, докато съм в почивка и ей така от нищото, имам голям заряд за писане. Имам и доста натрупан материал, по който мислих напоследък..

От известно време забелязвам в себе си склонност за вглъбяване. Не съм толкова изразяваща, общителна, имаща нужда от динамика и зашеметяваща, както през последните години. След работа бързам да се прибера вкъщи, за да се отпусна и да захвана някое от любимите занимания. С две думи от признат екстроверт, постепенно започвам да чувствам себе си повече като интроверт. От време на време се чудя как стана така...

Явно човек носи противополжни пориви и през различни периоди от живота те имат различна притегателна сила. Сигурно има и естествен път на развитие (не казвам порастване, защото ми звучи претенциозно). В тийнеджърските си години имах огромна нужда от внимание и признание, които не знаех как да привлека. Анализът на събития, постъпки на хора и собствената ми личност отнемаше голяма част от енергията ми и генерираше постоянно вътрешно чувство на тревожност. Отне ми ужасно много време, докато се почувствам достатъчно привлекателна и интересна, усилия, които други хора хвърлиха в кариера, семейство, деца, аз хвърлих, за да разбера себе си. И тогава започнах сама да придизвиквам внимание, да го търся и да му се наслаждавам по нов по-уверен начин. Започнах да инициирам неща, запознанства, екшън, да търся динамика, която сега можех да насочвам много по-добре. Хората, които ме познават от последните ми години, са свикнали да ме възприемат като активен, общителен, прегръщащ ги, споделящ и вълнуващ се човек. Разбира се, другата страна на медала също не е изненадваща. Насочването на енергията навън предизвиква чувства на замайване от това, че си в центъра на събитията. Но интензивното общуване често е празно и макар че не бих заменила този период от живота си с нищо друго, в един момент се уморих. Не ми беше вълнуващо повече да търся интересното в другите и явно започнах да го търся все повече в себе си и в случването на реални неща, защото съм написала в един пост от преди 2 години и половина, че обичам да оставам сама. Тогава вече знаех, че човек трябва да обръща внимание на най-дълбоките си пориви и се заслушах в този. И ето къде ме отведе той...

Днес ми е по-приятно от всякога да прекарвам време насаме със себе си, да си правя експерименти, да се самомотивирам да използвам творческото си мислене и в себе си да се радвам на малките резултати ден след ден. Мисля, че споделям по-рядко, но по-открито и по-смислено. Имам нужда от съмишленици в идеите и случването на нещата. Вълнува ме наистина да реализирам идеите си. Мисля, че освен всичко друго това се дължи и на увереността, която ми вдъхна човекът до мен - наистина е вярно това, което казват: Няма по-хубаво нещо от това да бъдеш харесван такъв, какъвто си. Край на нагаждането, край на тревогите какъв би трябвало да бъдеш.

Понякога се страхувам, че интровертността може да бъде много близо до инерцията и затварянето в собствената черупка. Не искам да се получи така. Затова се опитвам да общувам с хората открито, да споделяме емоция и идеи. Понякога се получава, понякога не. Често хората не са готови за толкова ангажиращо общуване, чувствам, че малко се стряскат от енергията, с която говоря за делата си. Все пак не съм се отказала от изкуството да се приемат хората такива, каквито са и от търсенето на нови познанства. Колкото и да е трудно да балансираш всички неща, които харесваш в живота, си мисля, че е необходимо, жизнено необходимо...

Може ли работохолизмът да е хубаво нещо?

Свикнали сме да мислим, че работохолизмът е нещо негативно, изкривено, суетно, зациклящо. А ако заменим думата работохолизъм с енергия, желание да се случат нещата, трудолюбие, вдъхновение да се концентрираш в едно нещо, организираност. Тогава гледната точка се променя.

Изпаднах през последните 2 месеца в това състояние. Защо за мен беше хубаво? Защото го погледнах по втория начин. Мисля, че в момента ме окриля усещането да видя на практика идеите си и тези на екипа, в който работя. Всъщност ние работим за себе си, може би оттам идва разликата. Не сме корпорация, в която между нивата се губят личните ти усилия. В разстояние от няколко месеца директно виждаме резултата от идеите, които сме намислили. Това вдига градуса на напрежението, но и дните са неизменно по-вълнуващи. Усещането ми, че в това, с което се занимавам в момента, се комбинират най-разностранни мои интереси, ме кефи много. Попаднах си на мястото.

Работохолизмът е като наркотик. В един момент те обсебва, но това ти харесва. През този период ми доставяше удоволствие ден след ден да мисля постоянно за идеи, детайли, креативни решения, цветове, маркетингови концепции. Доброволно мислите ме теглеха постоянно натам. Цял един уикенд например мислих кой цвят най-ефектно се комбинира с жълтото. Защо го казвам в минало време? За пореден път се убедих, че когато едно вълнение остане интензивно твърде дълго време, то става мъчително. Запасите от вдъхновение трябва да се презареждат периодично и трябва да се поема свеж въздух, за да не ни задуши страстта. Никога не съм могла да бъда само едно нещо. Не понасям и другите да ме приемат само в една роля. Затова сега намалявам темпото. Почивката е сладка. Сетивата са изострени и поемат жадно света. Доста съмнения са отпаднали, поне в момента. Общувам доста по-открито с хората, отколкото преди. И то най-вече с тези, които наистина ме вдъхновяват. Хубав период е.