Колко е важно да си груб

Тази седмица уволниха шефа ми (германец) с преврат от немската централа - повикаха го на среща там и в деня на срещата в нашия офис дойдоха хора от централата с документи, временен български мениджмънт и адвокати. Запечатаха стаята на шефа. Бил уличен за финансови злоупотреби. Ситуацията беше шокираща за всички, но хората-нашественици се държаха максимално коректно за ситуацията. Пуснаха се всякакви слухове какви ги е вършил шефа. Знаехме, че си пада комбинатор и обича да разтяга локуми, но беше трудно да повярваме, че нещата са чак такива. Той има невинно лице, което в тежки ситуации започва да изглежда безпомощно и по неведоми начини подтиква другите да се втурват да оправят нещата за него. Сега се оказа, че зад тази фасада се беше случвало нещо тъмно - може би се дължи на това, че беше свикнал всичко да му е позволено... По мои наблюдения въпреки вечната му усмивка, в самия него имаше нещо тъмно, с което манипулираше хората с невинността и небрежността си и дълбоко вътре се криеше умение фино да унижава хората. Затваряше си очите пред всичко, което не му изнасяше в поведението и характерите на някои колеги, не им казваше и дума за неща, за които трябваше да тропне по масата и с това прояваваше неуважение към труда на заслужаващите го. През тези 14 месеца наблюдавах това почти всеки ден, т.к. работата ми включва присъствие на всички вътрешни срещи.

С промяната бяха уволнени няколко човека - по някакво стечение на обстоятелствата точно тези, които поне за моите възприятия тровеха атмосферата във фирмата. Промяната подейства най-малкото сплотяващо - дори и за мен, която отдавна се бях отказала да се боря за каузата някои промени да се случат във фирмата и емоционално се бях дистанцирала от работата. Направихме дълги обяди с пиене и споделяне. Научих доста неща за колегите си, които не знаех през цялото това време и хм... май по-добре - бяха битове подробности за разбиранията им и за семействата им, които се базираха на стереотипи и бяха противни на либералните ми разбирания...

Като цяло промяната определено ми подейства ентусиазиращо, най-малкото защото предполага излизането от някаква рутина, което е най-убийственото нещо за мен, макар да не е ясно какво ще се случва оттук нататък и по-скоро се очаква да затворят фирмата след 6месеца. Достатъчно време да се подготвя за следващата крачка, която искам да е встрани от много неща, които съм правила до този момент.

Това, което наруши вътрешния ми покой обаче, когато цялата суматоха вече беше отминала,е връхлетялата със закъснение емоция в събота вечер, от това как цяла седмица трябваше да балансирам между всички изказвания, мрънкания, закани към новия мениджмънт, съмнения в компетентността на адвокати и мениджмънт, изказвания в стил "Всички са маскари", постоянните опасения как ще бъдем прецакани и как на никой не му пука за нас... Как когато ми се налагаше да уговарям неща с различни страни от процеса, колегите ми не бяха доволни, че не съм тропнала по масата, а съм се държала меко и уважително, как имаше постоянно недоверие, че ще бъдем използвани за нечии цели и че ни третират като роби от България, които ще правят каквото им се каже. Но всеки има избор - или остава и приема ситуацията, или напуска и тръгва по своя път с ясна цел какво иска. Защо хората си причиняват всички това, унижават човешкото в себе си по този начин, уж изтъквайки себи си и претенциите си, проявявайки тотално недоверие и негативизъм към света, вкопчени в своята гледна точка и борба за оцеляване... Ясно, че колегите със семейни задължения са по-чувствителни към подобни кризи, но защо българина трябва винаги да включва инстинкта си, че ето пак ще бъде прецакан, да вярва, че защитаването на правата и достойното държане включват враждебност и предявяване на претенции, а не например опит за обяснение на нещата директно и защитаване на постигнатото до този момент, каквато възможност имаше всеки по време на личните срещи с новия мениджмънт. (Казвам българина, защото някак ми се струва, че това е типична нашенска комплексарска реакция, породена от десетилетията на горчив опит, когато само чрез нахалство и shortcut-и успяваш да се оправиш в системата).

Може би грубостта е оправдана по време на кризисни ситуации, но в края на всичко това се почуствах омърсена - моята добронамерена и толерантна природа, която е свикнала да мисли на широко, но все пак сигурна съм реалистично, се сблъска с битовата дейстителност на хора, които живеят прагматично, с твърди убеждения кое е добро и кое лошо, защитно и с недоверие към света навън... Може би това е по-мъдра житейска позиция за успешно оцеляване, но аз не мога да изляза на глава с нея, нито да се впиша в нея. Това просто е друг свят . А може би просто не ме бива за лидер на хората, които имат това мислене (повечето?), а аз общувайки през последните 5 години предимно с хора като мен, съм загубила навиците си да се справям с подобен тип хора -или вече не искам да инвестирам енергия в това? - btw позицията ми в момента не е супер висока и отговорна, просто се явявам посредник между екипа и мениджмънта под някаква форма.

Знам, че това е добър житейски урок, от който не трябва да се бяга, но дори и той затвърждава решимостта ми да продължавам да експериментирам според своите човешки разбирания, дори и те да не са най-стратегическите, когато става въпрос за мениджмънт. Може би просто в бъдеще ще се информирам по-добре правно...

Цената на мечтите

Когато целият ти ден минава на работното място и усещането ти за лично време е на ръба (в зависимост от това колко стресираща е работата ти, колко удовлетворение ти носи и колко време губиш за предвижване), усещането ти, че правиш нещо за мечтите си, често избледнява. Но когато искаш много от живота нямаш друг избор: трябва да СЪЗДАВАШ времето, силите, енергията за малките стъпки всеки ден, които те приближават към личните ти мечти. Трябва да си даваме сметка за житейските си приоритети, за това какво постоянство и филтриране са необходими, за да се движим целенасочено; колко малки ненужни неща изяждат времето ни в ежедневието и колко много зависи от изкуството да ги премахнем или поне минимизираме в живота си. Не съм привърженик обаче на фиксирането на всяка цена върху едно нещо - да, постоянството в интересите ни безспорно носи напредък и колкото повече време и енергия отделяме, толкова по-значими неща можем да направим, но поне за мен точката на пресищане идва бързо и цялата ми енергия и желание изгарят пред небходимостта в живия живот да има разнообразие. Затова залагам на умереното темпо и зареждане на батериите: да правя при всякакви поводи всичко това, което ми е приятно и обичам. Да давам и получавам любов. НЕЗАВИСИМО от всичко. Това ми е нужно, за да имам постоянен приток на енергия и сили да мисля за мечтите си и да правя нещата. Всеки има задължения и битови неща в живота си, всеки има своите тежести, с които се справя повече или по-малко успешно, но без умението да обичаме себе си и да си доставяме удоволствие, ще се превърнем в тъжни същества, които живеят, за да обясняват колко са уморени, как нямат време и как си имат задължения...нали знаеш...

"Обикновените" хора

Ние, "сложните" и "различните" често гледаме на света малко "отгоре", твърде обикновен ни се струва понякога, потопени в планове да го променим, или да променим поне нашата действителност като я анализираме, като усъвършенстваме начина си на мислене, като правим нещата, като си поставяме цели, полагаме усилия... Да, това е пътят към прогреса, към личния и към този на нашите малки социални групички, но все пак... От време на време за мен възниква очарование към живота на "обикновените" хора. Наричам така хора, които са неизкушени от идеята за свръхчовеците, които спират дотам, където спират техните очевидни възможности и заемат това пространство от живота, което... са заели. Нямат престижни професии и офис кариера. От време на време попадам на такъв тип хора, които ме радват с простата си сърдечност и добронамереност, с естествеността си, с природната мъдрост, която имат за човешките взаимоотношения и с хитрото си чувство за хумор. Това може да е лелката, която чисти офиса и носи ябълки от селото си или дебеличкия засмян чичко от заведението за готова храна в улицата до офиса, който по нещо напомня на дядо Коледа; или арабския собственик на магазинче за хранителни стоки, който ти прави дребни отстъпки от цената и очите му излъчват спокойствие и още нещо...; или семейния тип административна служителка, на която мъжът й сутрин я кара, а вечер я взима от офиса и може да ви каже нещичко за приоритетите си в живота, несвързани с работата... Този тип хора романтично ми напомнят за романите на Жоржи Амаду с действителността му от малките бразилски градчета от началото на миналия век и техните общества от "обикновени" хора с прости радости и драми.

Понякога обичам да се потапям за малко в техния свят и ми става добре, защото там е някак хубаво, просто и уютно... Нямаме твърде много общи неща от живота си, които да споделим, но ми стига и по-повърхностно общуване на емоционално ниво. А и често отвътре изскачат драматични минали истории, интересен вътрешен живот, приятни разкази-съкровища, латиносериал от живия живот...

А вие какво мислите за "обикновените" хора?