Колко е важно да си груб

Тази седмица уволниха шефа ми (германец) с преврат от немската централа - повикаха го на среща там и в деня на срещата в нашия офис дойдоха хора от централата с документи, временен български мениджмънт и адвокати. Запечатаха стаята на шефа. Бил уличен за финансови злоупотреби. Ситуацията беше шокираща за всички, но хората-нашественици се държаха максимално коректно за ситуацията. Пуснаха се всякакви слухове какви ги е вършил шефа. Знаехме, че си пада комбинатор и обича да разтяга локуми, но беше трудно да повярваме, че нещата са чак такива. Той има невинно лице, което в тежки ситуации започва да изглежда безпомощно и по неведоми начини подтиква другите да се втурват да оправят нещата за него. Сега се оказа, че зад тази фасада се беше случвало нещо тъмно - може би се дължи на това, че беше свикнал всичко да му е позволено... По мои наблюдения въпреки вечната му усмивка, в самия него имаше нещо тъмно, с което манипулираше хората с невинността и небрежността си и дълбоко вътре се криеше умение фино да унижава хората. Затваряше си очите пред всичко, което не му изнасяше в поведението и характерите на някои колеги, не им казваше и дума за неща, за които трябваше да тропне по масата и с това прояваваше неуважение към труда на заслужаващите го. През тези 14 месеца наблюдавах това почти всеки ден, т.к. работата ми включва присъствие на всички вътрешни срещи.

С промяната бяха уволнени няколко човека - по някакво стечение на обстоятелствата точно тези, които поне за моите възприятия тровеха атмосферата във фирмата. Промяната подейства най-малкото сплотяващо - дори и за мен, която отдавна се бях отказала да се боря за каузата някои промени да се случат във фирмата и емоционално се бях дистанцирала от работата. Направихме дълги обяди с пиене и споделяне. Научих доста неща за колегите си, които не знаех през цялото това време и хм... май по-добре - бяха битове подробности за разбиранията им и за семействата им, които се базираха на стереотипи и бяха противни на либералните ми разбирания...

Като цяло промяната определено ми подейства ентусиазиращо, най-малкото защото предполага излизането от някаква рутина, което е най-убийственото нещо за мен, макар да не е ясно какво ще се случва оттук нататък и по-скоро се очаква да затворят фирмата след 6месеца. Достатъчно време да се подготвя за следващата крачка, която искам да е встрани от много неща, които съм правила до този момент.

Това, което наруши вътрешния ми покой обаче, когато цялата суматоха вече беше отминала,е връхлетялата със закъснение емоция в събота вечер, от това как цяла седмица трябваше да балансирам между всички изказвания, мрънкания, закани към новия мениджмънт, съмнения в компетентността на адвокати и мениджмънт, изказвания в стил "Всички са маскари", постоянните опасения как ще бъдем прецакани и как на никой не му пука за нас... Как когато ми се налагаше да уговарям неща с различни страни от процеса, колегите ми не бяха доволни, че не съм тропнала по масата, а съм се държала меко и уважително, как имаше постоянно недоверие, че ще бъдем използвани за нечии цели и че ни третират като роби от България, които ще правят каквото им се каже. Но всеки има избор - или остава и приема ситуацията, или напуска и тръгва по своя път с ясна цел какво иска. Защо хората си причиняват всички това, унижават човешкото в себе си по този начин, уж изтъквайки себи си и претенциите си, проявявайки тотално недоверие и негативизъм към света, вкопчени в своята гледна точка и борба за оцеляване... Ясно, че колегите със семейни задължения са по-чувствителни към подобни кризи, но защо българина трябва винаги да включва инстинкта си, че ето пак ще бъде прецакан, да вярва, че защитаването на правата и достойното държане включват враждебност и предявяване на претенции, а не например опит за обяснение на нещата директно и защитаване на постигнатото до този момент, каквато възможност имаше всеки по време на личните срещи с новия мениджмънт. (Казвам българина, защото някак ми се струва, че това е типична нашенска комплексарска реакция, породена от десетилетията на горчив опит, когато само чрез нахалство и shortcut-и успяваш да се оправиш в системата).

Може би грубостта е оправдана по време на кризисни ситуации, но в края на всичко това се почуствах омърсена - моята добронамерена и толерантна природа, която е свикнала да мисли на широко, но все пак сигурна съм реалистично, се сблъска с битовата дейстителност на хора, които живеят прагматично, с твърди убеждения кое е добро и кое лошо, защитно и с недоверие към света навън... Може би това е по-мъдра житейска позиция за успешно оцеляване, но аз не мога да изляза на глава с нея, нито да се впиша в нея. Това просто е друг свят . А може би просто не ме бива за лидер на хората, които имат това мислене (повечето?), а аз общувайки през последните 5 години предимно с хора като мен, съм загубила навиците си да се справям с подобен тип хора -или вече не искам да инвестирам енергия в това? - btw позицията ми в момента не е супер висока и отговорна, просто се явявам посредник между екипа и мениджмънта под някаква форма.

Знам, че това е добър житейски урок, от който не трябва да се бяга, но дори и той затвърждава решимостта ми да продължавам да експериментирам според своите човешки разбирания, дори и те да не са най-стратегическите, когато става въпрос за мениджмънт. Може би просто в бъдеще ще се информирам по-добре правно...