вторник, 16 март 2010 г.

Колко е лесно

Тези дни гледах "Догвил" на Ларс фон Триер. Бях чула наскоро мнение, че след като гледаш този филм, вече нищо не било същото. Случи се така, че бях в "екзистенциално" настроение през уикенда и реших да експериментирам. И наистина - филмът е напълно необичаен (което е хубаво), но без ясна философия и това те оставя с усещането, че нещо голямо е минало покрай теб и точно в последния момент се е самопрецакало. Посред всички възможни трактовки обаче за мен се открои една - колко лесно хората забравят хубавите неща, които са се случили и в очите им се навира това, което нямат, дори и броят на едното спрямо другото да е неравностоен.

И ми просветна - май и с мен продължава да е нещо подобно, въпреки че го познавам добре тоя капан... Бързо ми омръзват някои неща, имам нужда от допинга на новото, обичам драмата... Понякога наистина потребността ме застига по-бързо, отколкото имам способност да я осъществя.

А толкова добре се чувствам при лекотата, магьосническото настроение и способността да усещаш във въздуха невидимото. Даже сънувах това състояние.

Превключ.

Затова реших да си записвам съвсем неангажиращо истински хубавите неща, които ми се случват през деня. Стори ми се готино в някой "дъждовен" момент да си отворя тефтерчето и да се убедя, че нещата винаги напредват малко по малко, че емоциите винаги са в дъното на нещата и не се знае какво те чака зад ъгъла. (Явно са ми нужни много уверения, че винаги ще си остане винаги) Всички страдаме, струва ми се, от предвидимото ежедневие, но наистина само ние можем да се самопренесем в магичната паралелна реалност.

Иска ми се от това да си направя изводи какво в крайна сметка ми носи истинско дълбоко удоволствие и кое е ненужен навик.

И май са ми нужни повече удоволствия всъщност.