Когато стигнеш до ръба, се научаваш да летиш

Това ми отговори един стар приятел, когато преди 10на години му казах, че не издържам на напрежението вече и съм стигнала до ръба. Бяхме заедно в една студентска организация и участвахме в управлението й и това беше първата ми закалка по постоянен труд, организиране, работа с хора и екипи, отговаряне на очаквания и т.н. до изтощаване. От тогава какво мислят другите е загубило голямото си значение, но се повиши моята собствена летва. Пусти асцендент Козирог...

И сега се сетих за това изречение, защото и сега съм в състояние на постоянно натискане нещата да се случат, да се обърнат, да потръгнат. В момента вече съм приела, че просто периодът е такъв и не влагам сили да протестирам, че личното ми време е сведено до минимум. Мисля, че в момента е времето на онази част от мен, на която са й нужни професионални постижения - тя се е появявала и в други мои периоди, но никога борбата за наместване на многостранната ми личност, професионалното ми амплоа заедно с ролята ми на партньор в къщи не била толкова силна. Определено не се виждам в ежедневието си в ролята от тежък работен ден изтощена право вкъщи, готвене на вечеря и други дейности, които те вкарват в коловоза. Не че в момента не правя доста често това, но както винаги всичко зависи от гледната точка. В момента някак искам да се тествам до дъно този етап, тази своя страна, до крайност какво мога да понеса и какво до такава степен ме отдалечава от мен, че не мога повече. Разширявам границите някак. Мога да издържа. И преди такова тестване ми е помагало, колкото и мазохистично да звучи, едно от истинските удоволствия за мен е да експериментирам със себе си.

Има и нещо друго. Когато ти падне пердето, когато силите ти се изчерпат и решаваш, че точно в този период можеш да се оставиш за малко на течението, за да видиш дали няма да те отведе на някое интересно място, падат много от обичайните задръжки и сериозност през деня. Открих, че общувам по-спонтанно с колегите си и те някак ми отвръщат със същото. Когато се срещам с приятели, което се случва доста рядко напоследък, гледам да извлека максимално удоволствие от срещата и не съм прекалено претенциозна, просто се наслаждавам. Опитвам чрез сетивата да не оставя на искрата да заспива - етерични масла, вани, хубава храна, вино, любими дрехи и любими цветове ...

Подтик да се оставя на живота да ме води и да се наслаждавам колкото мога междувременно ми даде и последвалите една след друга новини за смъртта на 2 млади момичета сред моите познати. Тези неща ме потресоха и за пореден път си дадох сметка как пропускаме толкова много шансове за хубави неща в живота си, отлагаме, измъкваме се от възможности, защото така е по-лесно. "Добавяй цвят към живота си винаги, когато можеш" прочетох наскоро в една книга. Понякога нямаш сили за това, но поне се надяваш денят да ти донесе някоя изненада. Защо не? Не може всичко в живота да е планиране.