В наши дни не е много актуално да си широко скроен. Да разбираш гледната точка на другите често означава да не си гониш интереса; да се оставиш да не ти дадат това, което заслужаваш; да пропуснеш изгоди; въобще има опасност да те помислят за човек, с който може да се действа по всякакви начини и лесно може да бъде прецакан. Съвсем по друг начин стоят нещата, когато си възприеман като човек, който си тежи на мястото; когато контролираш нещата и даваш ясно да се разбере, че си знаеш интереса и когато е необходимо ще надигнеш глас да го защитиш – няма значение дали е по най-лицеприятния начин, но тебе така са те учили: „Да не се оставяш да те тъпчат другите”. Никой не може да те обвини в нищо лошо – в крайна сметка ти търсиш справедливост и посочваш грешките на другите.
Познат ли ви е този начин на мислене?
Той ме отблъсква неимоверно. И не защото съм някакъв аристократ, който разполага с всички блага наготово, а защото това е бавен и сигурен начин „борейки се здраво с живота” да се обречеш на живуркане и постоянен страх някой да не се опитва да те прецака, както вероятно ще става не рядко, даже по-често отколкото при другите хора. Защото дадена нагласа привлича сходни обстоятелства и енергии – истина стара като света. Но това нямаше да ми избожда очите толкова много, ако този тип хора в България не се срещат изключително често и този начин на мислене не се е превърнал във всеобщ еталон. До такава степен, че последствията са очевидни навсякъде – поголовен скептицизъм, консервативно „предпазливо” мислене, страх от опитване на нови неща, липса на всякаква естетика заради предпочитане на „функционалното” и „изгодното”. В българина има дълбоко вкоренено подозрение, че някой се опитва да го прецака с всичко, което му се предлага и затова когато видиш/ чуеш българи в чужбина, си личат отдалеч по коментарите и по това, че изглеждат стегнато и нелепо.
Да, не е приятно да живееш в страна с не особено висок среден стандарт, където за всяка по-голяма стъпка в материално отношение се налага да планираш разходите си и спестяваш от друго. Но това не е основание да подчиниш живота си на битовизъм и вкопчване в запазване на статуквото. Поведението на т.нар. средна класа в България често ми напомня на толкова оплюваната в литературните произведения буржоазия от 19ти и началото на 20ти век в Западна Европа – чак сега разбирам защо социалистическите литературни произведения противопоставяха поведението на работническата класа с това на буржоазията (само дето накрая работническата класа нямаше нищо против да се втурне да заприличва на буржоазната). Това вкопчане в благоденствието, това парадиране с дребните имуществени придобивки, тази липса на истински духовни потребности и ценности, на естетически критерии, не е най-добрата среда за живеене.
Работя във фирма за производство на мебели и всекидневно се сблъскваме с хора, които дори и с наемането на интериорен дизайнер, постигат най-често жилища, които са огледала на самите тях – буржоазни. По-смели цветове, съчетаване на различни стилове за постигане на оригинална обстановка, естествени и простички материали, индивидуалност – това е непостижима естетика за българина в повечето случаи. И не е въпрос винаги на пари – а на това, че дома е огледало на човека. Думата функционалност е издигната в култ и домовете се напълват с добре изолираща, но грозна алуминиева дограма, практичен, но кънтящ на кухо и простеещ ламиниран паркет, мебели-кутийки, белезникави цветове, изкуствени воалени блестящи материи, стабилни 4-крили гардероби и т.н. Всички жилища започнаха да си приличат, но не защото както през соца нямаше какво друго да се купи. (Макар че и в наши дни у нас се произвеждат и внасят неща, които масово са толкова грозни и груби, че винаги съм се чудила как хората безропотно ги купуват и с това само насърчават фирмите да продължават тази естетическа линия). Всички хора започнаха да си приличат в стремежа си да организират «удобно» всекидневието си и да постигнат «комфорт». Буржоазните идеали като се замислиш. Дали това всичко това не е заместител на умението да бъдеш щастлив?
Та мисълта ми беше за широко скроените хора. В практичността и способността да постигнеш по-добър живот в материално отношение няма нищо лошо, но не е непременно свързана с мрънкането, скептицизма и консервативното мислене. Точно обратното – повечето такива хора успяват в дребните житейски битки (и да, могат да се сдобият с кола и апартамент на кредит), но губят войната за радостта от живота.
Широко скроените хора носят около себе си ореол на лекота и наистина – нещата им се случват като че ли по-лесно, по-приятно, с повече ентусиазъм и преки пътеки. Дори и това да не е винаги, не драматизират излишно, не обвиняват другите и съдбата. Правят тихо и спокойно каквото трябва, за да се получи следващия път. И споделят себе си – по малко любов тук и там, радост за нещо всекидневно, ръка, подадена без много думи в точния момент. Не съизмерват даването с вземането, не смятат, че светът им е длъжен. И, о чудо – светът им изсипва пълни шепи с хубави изненади. Сигурно защото могат да му се радват истински.
