Наскоро обсъждахме в една компания от хора с креативна нагласа темата за случването на идеите. Има толкова много хора, които имат идеи и вярват, че могат да направят нещо голямо, различно, интересно - и слава Богу! Но повечето работят нещо различно от истинското им творческо увлечение и разчитат на няколкото часа на седмица, които им остават свободни от работа, срещи с приятели, домашни задължения и т.н. И не стига, че времето е малко, ами има и телевизия, и Интернет. Макар че все повече хора осъзнават, че нямат нужда от тях. Но може би едва като минем определена възраст... На едно момче на 24 г. от въпросната компания, което се тюхкаше, че е принудено да работи, за да си плаща наема, вместо да стои по цял ден пред пианото и да създава велики произведения, му дадох следния пример: не малко от великите творци на 19 и началото на 20 век са работили мизерни чиновнически работи по повече от 8 часа на ден, но като се приберат вкъщи след работа, запалват свещта и пишат до посред нощ. Или на кухненската маса след като са сготвили вечерята и са приспали децата. Няма губене на време от привидни краткотрайни забавления, контрапунктът на работата е творенето - при всякакви условия, на всяка цена, защото това е истински нужно.
В тази връзка искам да споделя 2 много ценни книги, които ми донесоха истинско удоволствие (както и самото откритие, че има сайт, на който можеш да поръчаш книги онлайн, без да плащаш shipping - www.bookdepository.com):
Тази статия за начина, по който организира ежедневната си работа големия графичен дизайнер James Victore http://the99percent.com/articles/6944/James-Victore-Dont-Be-A-Design-Zombie особено ме вдъхнови да изследвам още тази тема, която ме вълнува от край време, но все отлагах четене по нея. Така дойдох до книгата "Victore, or Who Died And Made You Boss", която само на пръв поглед е за неговия концептуален графичен дизайн. Освен че е невероятно красива, между редовете чета за човек, който не се е страхува да бъде персонален и настойчив в представянето на концепциите си, да изразява себе си и не на последно място да организира живота си така, че да има толкова нужния баланс между работа и лично време със семейството. Може би защото при него не е работа, а призвание и житейско търсене.
Така стигнах и до книгата на създателя на марката Behance Scott Belsky "Making Ideas Happen". Behance имат сайта the99 percent, чийто фокус е именно начина, по който идеите се осъществяват, известната платформа за свободно качване на артистични проекти http://www.behance.net и симпатичните книжни тефтери и инструменти за лично организиране на работата pа хора, които се занимават с креативни дейности. Мислех си, че вече съм ветеран в сферата на литературата за само-усъвършенстване, но четейки книгата в момента, въпреки леко американския стил, постоянно се изненадвам от малки и големи хитрини, които ме въодушевяват да гледам на организирането като нещо не по-малко гениално от самите идеи. Не че това е особено нова мисъл, но човекът изследва темата от много години и недвусмислено заявява неща от типа на това, че хора с не толкова велики идеи, но които са ги реализирали и мултиплицирали в други идеи и начинания реално оказват по-голямо въздействие от хора с гениални идеи, които са си останали само идеи. Или това, че креативните хора се гордеят с това, че не могат да се организират като знак едва ли не за особена гениалност, а всъщност така си слагат сами спирачки. Като си помисля колко години гледах на себе си като на по-скоро организиран човек, който поради тези си качества едва ли може да бъде и особено изобретателен. Така се радвам, че има съвременна трактовка на тази дилема и вярване, че човек може да съчетава и двете. С нетърпение навлизам в книгата, вдъхновява ме в много посоки.
Не че положението от предишния пост се е променило, но някак човек свиква и с най-лошото и продължава да има нужда да забелязва красивото в живота въпреки всичко. Имам добра опора в креативните си занимания, малко по малко реализирам лични творчески идеи, но нека да покажа, когато имам цялостен резултат.
Хубаво е есента да прилича на пролет.
сряда, 8 декември 2010 г.
вторник, 23 ноември 2010 г.
Как се случват нещата, които искаш - 2
Миналата година писах по тази тема, една от най-любимите ми, тогава беше за някои прозрения за щастието в личния и любовния живот. Най-ценното уж...
Но ето че за мен настъпи периодът, в който цялата събирана през годините гордост, нужда от постижения, нужда от утвърждаване на собствените сили, увереност, жажда да се случват нещата, сега искат да се излеят. Загатвах напоследък за това. Това може би не са само светли и чисти емоции, но така или иначе ги има, така или иначе дойде ред и в тази сфера да поекспериментирам със себе си. До къде мога да издържа... До къде си вярвам... Колкото повече оклюмват другите, толкова повече са заричам да направя и да измисля възможното и невъзможното. Да мобилизирам всички скрити сили. Да се разгърна. Мазохистично, но чувствам необходимо. Онзи вътрешен барометър (не мислех, че ще доживея да използвам тази дума, беше любима на баба ми, т.нар. "Барометъра") ми казва, че дори и да имам чувството, че затъвам и размествам пластове в живота си, има някаква причина за това. Трябва да го изтърпя или да го преборя.
Може би дотук звучи абстрактно, но ето няколко факти: семейната фирма на приятеля ми и неговото семейство е в тежко финансово положение. Това е мястото, където за първи път от много време изпитах ентусиазма на екипната работа, усетих пространство за измисляне и развихряне, чувствах се себе си. Това не се е променило, но в ситуация на борба за оцеляване нищо не е същото. Фирмата е видяла много добри времена, преди аз да се появя в живота на моя любим и да започне кризата след това, но като че ли разглезени от това, разни хора, от които зависят нещата на различни нива, не са се стегнали навреме или нямат капацитета да го направят. Много идеи започнахме през периода, от когато работя там. Някои идеи и завършихме. Но в крайна сметка в бизнеса нещата се свеждат до кеш-а в края на месеца. Бавно и със закъснение във фирма, която разполага само с потенциала и хъса на хората, работещи вътре - дефицитна стока принципно - се трупа познание за това какво, кога и как е оптимално в бизнеса.
И ето че с течение на времето аз напредвах в познанията си и дойде момента да поема по-големи отговорности. От миналата седмица организирам връзките с клиенти и предвижването на проектите - с 2 думи трябва да правя така, че по-ефективно да влиза въпросния кеш. В добри времена организирането на работата на хора, комуникацията, динамиката, шяха да са точно моето нещо. В тия времена обаче с приятеля ми чувстваме как сякаш само ние двамата сме способни да издържим и конкретно организираме нещата. Някак други хора, на които се е разчитало във времето, изпадат в нереалистичност и объркване в лицето на голямата заплаха. Не мога да се хваля разбира се, нямам все още конкретни резултати, а само решимост, но в такива времена човек се калява, защото искаш ли "Нещата да се случват", трябва да ти стиска да се изправиш пред най-трудното и с всички мобилизирани сили, ден след ден, трябва да мислиш какво може да се направи още.
За това не съм сигурна, че се пише много в "позитивната литература". Аз харесвам този тип книги, те окуражават човека, но там като че ли се набляга на "Позволи си да изживееш мечтите си, рискувай, зарежи това, с което си свикнал, дори и да се провалиш така е по-добре, отколкото да водиш среднярско съществуване" и прочие. Чувството обаче да си в окото на бурята е малко познато и коментирано, мисля. Кара човек да се чувства самотен... да стиска зъби... да събира душата си в шепа... да иска да скита по улиците след работа, за да усети вятъра и дъжда и да почерпи сили от природата. Бях скоро на рожден ден в един клуб и не можах да не си помисля, че точно в момента огромна пропаст дели безгрижните танцуващи и пиещи хора наоколо и начина, по който се чувствам в този си период.
И човек неизбежно си задава въпроса: "Защо по дяволите си струва човек да прави всичко това, вместо да продаде душата си на корпоративната система, да си кара колата модел Средна класа и да вечеря с приятели в Mojito, изживявайки се като преуспял?".
Не че бих могла да го направя.
вторник, 2 ноември 2010 г.
Виж ти, виж ти...
Jazz Fm са публикували на сайта си по-голяма част от последния ми постинг. Не очаквах, но много се изкефих!
събота, 30 октомври 2010 г.
Доброто и радостното интересни ли са в изкуството и медиите?
Ето че напоследък имах достатъчно време за четене, гледане на филми, наблюдения, размисли. И някак всичко се завъртя около темата за позитивния човек, излъчващ активно доброта и радост от живота. Хм...
Първо беше романа "Емине" на Теодора Димова. Имам известни наблюдения към нейния светоглед от "Адриана" - романа-продължение на "Незавършен роман" на баща й Димитър Димов и после от пиесата й "Кучката", която част от театралната ни група постави миналата година. С увлечение, макар и донякъде мазохистично, изчетох книгата, след което потънах в неспокоен размисъл. Порази ме факта, че книгата й явно се харесва, т.к. е 2ро издание, което в България си е рядкост. Поразрових се за интервюта с писателката, интересно ми беше какви са точно темите, които я вълнуват и защо. ОК, жената си пада по силната драма, да изследва противоречиви социални теми и емоции. ОК, пише зряло, психологически, със стил. Но както и редица други български съвременни писатели, които все пак са на някакво ниво и на които все още се опитвам да дам шанс за себе си (Виргиния Захариева в "9 зайци", Силвия Чолева в "Зелено и златно" и т.н.), те не предлагат никакво решение. Натикват героите си, а вероятно и самите себе си в мишата дупка на дълбока драма, екзистенциални кризи, безизходица, болка и крехкост към околния свят, липса на сили да преживееш, да надрастнеш там каквото си имал да преживееш и за каквото си страдал в един или друг период от живота си. Да, тези неща ги има, всеки от нас ги преживява по-силно или по-слабо, по-рядко или по-често, но какво остава у мен като читател след подобен тип книги? Със сигурност не остава вяра, сили, кураж, нито дори повече познание как човек се справя с тежката страна на живота. Остава неясно послание, утайка от тъга, неспокойствие, усещане за неизчистени комплекси на някой, въздишка на облекчение, че реалният ми свят не е такъв.
Може би ще можем да се справим с тъмната страна на живота, като обръщаме повече внимание на светлата? А не говорим постоянно за болките си, драмите си, средата и битието у нас, миналото и т.н. Но май на българския текстописец му е трудно да се вдъхновява от светлото, от доброто, от жизненото, от радостната емоция на мига. В нашата действителност предимно ги няма? А ако има такива неща произведения, често те са повърхностни, с призив за парти и отдай-се-на-мига. Не че и сред изобилието от западни и американски филми тази тема се счита за интересна, но ето мислейки по темата тази седмица попаднах на един такъв - "Happy Go Lucky". Филмът не е шедьовър, но ти дава усещането, че някой все пак се интересува от въпроса за позитивните хора и иска да ги даде за пример в реалния живот.
Достоевски е казал за романа си "Идиот" (по памет цитирам), че е бил вдъхновен да напише роман за истински добрият човек. Да, той е хуманитарист от 19 век и независимо, че изважда на показ всички страни на човешката душа, можеш да се вдъхновиш от посланието, което идва от книгите му, от надеждата да бъдем по-добри и повече да познаваме себе си.
Но ето че попаднах на тази тема още веднъж преди няколко седмица и то от българския ефир! Отдавна слушам Jazz FM радио и страхотно се радвам на водещите, които са проводници точно на действения позитивизъм, топлота и радост от живота и намират начин по един или друг начин да ги предадат. Не говоря за лигави изкуствени изказвания, както по диско радиата, а за зрели хора, които просто обичат музиката, живота и всички радости, които предлага. И говорят за това, интересно им е. Та апогеят на всичко беше това интервю с джаз певицата и водеща Мирослава Кацарова по повод на новата й песен "Летни улици". Водещите на предаването Таня Иванова и Светослав Николов и Мирослава Кацарова завихриха толкова силен разговор за щастието, което идва отвътре, за наслаждаването, за забавянето на темпото, за радостта от един прекрасен ден... - че просто в средата на деня спрях да правя всичко друго и ми идеше да скоча във въздуха от радост, че по тези теми най-сетне се говори задълбочено пред голяма аудитория. Ами това е начина да се справим с "тежката" ни действителност, не като задълбаваме в нея все повече и повече, а като преобърнем гледната точка и започнем от собствената си способност да изпитваме щастие - най-ценното умение на човека. И нека да сравним нивото на "щастливост" сега и след 5 година, ако медиите и изкуството започнат да се интересуват повече от темата за радостта от живота и тръбят за нея така, както тръбят в момента за трагедиите и драмите, към които проявяват мазохистичен или пасивен интерес огромна част от хората.
Благодаря Jazz FM! Продължавайте тази линия!
Първо беше романа "Емине" на Теодора Димова. Имам известни наблюдения към нейния светоглед от "Адриана" - романа-продължение на "Незавършен роман" на баща й Димитър Димов и после от пиесата й "Кучката", която част от театралната ни група постави миналата година. С увлечение, макар и донякъде мазохистично, изчетох книгата, след което потънах в неспокоен размисъл. Порази ме факта, че книгата й явно се харесва, т.к. е 2ро издание, което в България си е рядкост. Поразрових се за интервюта с писателката, интересно ми беше какви са точно темите, които я вълнуват и защо. ОК, жената си пада по силната драма, да изследва противоречиви социални теми и емоции. ОК, пише зряло, психологически, със стил. Но както и редица други български съвременни писатели, които все пак са на някакво ниво и на които все още се опитвам да дам шанс за себе си (Виргиния Захариева в "9 зайци", Силвия Чолева в "Зелено и златно" и т.н.), те не предлагат никакво решение. Натикват героите си, а вероятно и самите себе си в мишата дупка на дълбока драма, екзистенциални кризи, безизходица, болка и крехкост към околния свят, липса на сили да преживееш, да надрастнеш там каквото си имал да преживееш и за каквото си страдал в един или друг период от живота си. Да, тези неща ги има, всеки от нас ги преживява по-силно или по-слабо, по-рядко или по-често, но какво остава у мен като читател след подобен тип книги? Със сигурност не остава вяра, сили, кураж, нито дори повече познание как човек се справя с тежката страна на живота. Остава неясно послание, утайка от тъга, неспокойствие, усещане за неизчистени комплекси на някой, въздишка на облекчение, че реалният ми свят не е такъв.
Може би ще можем да се справим с тъмната страна на живота, като обръщаме повече внимание на светлата? А не говорим постоянно за болките си, драмите си, средата и битието у нас, миналото и т.н. Но май на българския текстописец му е трудно да се вдъхновява от светлото, от доброто, от жизненото, от радостната емоция на мига. В нашата действителност предимно ги няма? А ако има такива неща произведения, често те са повърхностни, с призив за парти и отдай-се-на-мига. Не че и сред изобилието от западни и американски филми тази тема се счита за интересна, но ето мислейки по темата тази седмица попаднах на един такъв - "Happy Go Lucky". Филмът не е шедьовър, но ти дава усещането, че някой все пак се интересува от въпроса за позитивните хора и иска да ги даде за пример в реалния живот.
Достоевски е казал за романа си "Идиот" (по памет цитирам), че е бил вдъхновен да напише роман за истински добрият човек. Да, той е хуманитарист от 19 век и независимо, че изважда на показ всички страни на човешката душа, можеш да се вдъхновиш от посланието, което идва от книгите му, от надеждата да бъдем по-добри и повече да познаваме себе си.
Но ето че попаднах на тази тема още веднъж преди няколко седмица и то от българския ефир! Отдавна слушам Jazz FM радио и страхотно се радвам на водещите, които са проводници точно на действения позитивизъм, топлота и радост от живота и намират начин по един или друг начин да ги предадат. Не говоря за лигави изкуствени изказвания, както по диско радиата, а за зрели хора, които просто обичат музиката, живота и всички радости, които предлага. И говорят за това, интересно им е. Та апогеят на всичко беше това интервю с джаз певицата и водеща Мирослава Кацарова по повод на новата й песен "Летни улици". Водещите на предаването Таня Иванова и Светослав Николов и Мирослава Кацарова завихриха толкова силен разговор за щастието, което идва отвътре, за наслаждаването, за забавянето на темпото, за радостта от един прекрасен ден... - че просто в средата на деня спрях да правя всичко друго и ми идеше да скоча във въздуха от радост, че по тези теми най-сетне се говори задълбочено пред голяма аудитория. Ами това е начина да се справим с "тежката" ни действителност, не като задълбаваме в нея все повече и повече, а като преобърнем гледната точка и започнем от собствената си способност да изпитваме щастие - най-ценното умение на човека. И нека да сравним нивото на "щастливост" сега и след 5 година, ако медиите и изкуството започнат да се интересуват повече от темата за радостта от живота и тръбят за нея така, както тръбят в момента за трагедиите и драмите, към които проявяват мазохистичен или пасивен интерес огромна част от хората.
Благодаря Jazz FM! Продължавайте тази линия!
вторник, 19 октомври 2010 г.
Когато стигнеш до ръба, се научаваш да летиш
Това ми отговори един стар приятел, когато преди 10на години му казах, че не издържам на напрежението вече и съм стигнала до ръба. Бяхме заедно в една студентска организация и участвахме в управлението й и това беше първата ми закалка по постоянен труд, организиране, работа с хора и екипи, отговаряне на очаквания и т.н. до изтощаване. От тогава какво мислят другите е загубило голямото си значение, но се повиши моята собствена летва. Пусти асцендент Козирог...
И сега се сетих за това изречение, защото и сега съм в състояние на постоянно натискане нещата да се случат, да се обърнат, да потръгнат. В момента вече съм приела, че просто периодът е такъв и не влагам сили да протестирам, че личното ми време е сведено до минимум. Мисля, че в момента е времето на онази част от мен, на която са й нужни професионални постижения - тя се е появявала и в други мои периоди, но никога борбата за наместване на многостранната ми личност, професионалното ми амплоа заедно с ролята ми на партньор в къщи не била толкова силна. Определено не се виждам в ежедневието си в ролята от тежък работен ден изтощена право вкъщи, готвене на вечеря и други дейности, които те вкарват в коловоза. Не че в момента не правя доста често това, но както винаги всичко зависи от гледната точка. В момента някак искам да се тествам до дъно този етап, тази своя страна, до крайност какво мога да понеса и какво до такава степен ме отдалечава от мен, че не мога повече. Разширявам границите някак. Мога да издържа. И преди такова тестване ми е помагало, колкото и мазохистично да звучи, едно от истинските удоволствия за мен е да експериментирам със себе си.
Има и нещо друго. Когато ти падне пердето, когато силите ти се изчерпат и решаваш, че точно в този период можеш да се оставиш за малко на течението, за да видиш дали няма да те отведе на някое интересно място, падат много от обичайните задръжки и сериозност през деня. Открих, че общувам по-спонтанно с колегите си и те някак ми отвръщат със същото. Когато се срещам с приятели, което се случва доста рядко напоследък, гледам да извлека максимално удоволствие от срещата и не съм прекалено претенциозна, просто се наслаждавам. Опитвам чрез сетивата да не оставя на искрата да заспива - етерични масла, вани, хубава храна, вино, любими дрехи и любими цветове ...
Подтик да се оставя на живота да ме води и да се наслаждавам колкото мога междувременно ми даде и последвалите една след друга новини за смъртта на 2 млади момичета сред моите познати. Тези неща ме потресоха и за пореден път си дадох сметка как пропускаме толкова много шансове за хубави неща в живота си, отлагаме, измъкваме се от възможности, защото така е по-лесно. "Добавяй цвят към живота си винаги, когато можеш" прочетох наскоро в една книга. Понякога нямаш сили за това, но поне се надяваш денят да ти донесе някоя изненада. Защо не? Не може всичко в живота да е планиране.
И сега се сетих за това изречение, защото и сега съм в състояние на постоянно натискане нещата да се случат, да се обърнат, да потръгнат. В момента вече съм приела, че просто периодът е такъв и не влагам сили да протестирам, че личното ми време е сведено до минимум. Мисля, че в момента е времето на онази част от мен, на която са й нужни професионални постижения - тя се е появявала и в други мои периоди, но никога борбата за наместване на многостранната ми личност, професионалното ми амплоа заедно с ролята ми на партньор в къщи не била толкова силна. Определено не се виждам в ежедневието си в ролята от тежък работен ден изтощена право вкъщи, готвене на вечеря и други дейности, които те вкарват в коловоза. Не че в момента не правя доста често това, но както винаги всичко зависи от гледната точка. В момента някак искам да се тествам до дъно този етап, тази своя страна, до крайност какво мога да понеса и какво до такава степен ме отдалечава от мен, че не мога повече. Разширявам границите някак. Мога да издържа. И преди такова тестване ми е помагало, колкото и мазохистично да звучи, едно от истинските удоволствия за мен е да експериментирам със себе си.
Има и нещо друго. Когато ти падне пердето, когато силите ти се изчерпат и решаваш, че точно в този период можеш да се оставиш за малко на течението, за да видиш дали няма да те отведе на някое интересно място, падат много от обичайните задръжки и сериозност през деня. Открих, че общувам по-спонтанно с колегите си и те някак ми отвръщат със същото. Когато се срещам с приятели, което се случва доста рядко напоследък, гледам да извлека максимално удоволствие от срещата и не съм прекалено претенциозна, просто се наслаждавам. Опитвам чрез сетивата да не оставя на искрата да заспива - етерични масла, вани, хубава храна, вино, любими дрехи и любими цветове ...
Подтик да се оставя на живота да ме води и да се наслаждавам колкото мога междувременно ми даде и последвалите една след друга новини за смъртта на 2 млади момичета сред моите познати. Тези неща ме потресоха и за пореден път си дадох сметка как пропускаме толкова много шансове за хубави неща в живота си, отлагаме, измъкваме се от възможности, защото така е по-лесно. "Добавяй цвят към живота си винаги, когато можеш" прочетох наскоро в една книга. Понякога нямаш сили за това, но поне се надяваш денят да ти донесе някоя изненада. Защо не? Не може всичко в живота да е планиране.
неделя, 19 септември 2010 г.
Partly one is lazy, partly one is shy*
... си мисли англичанинът мистър Далауей през 1925 г. на път за вкъщи, когато се чуди защо хората и в частност самият той не говорят за чувствата си и се самонавива как ще изрази любовта, която чувства към жена си, с много думи, когато се прибере вкъщи. Не се престрашава да го направи с думите, в последния момент смята, че от цветята и погледа му става ясно.
Това състояние наскоро намерих описано в романа на Вирджиния Улф "Мисис Далауей" и то страшно ме трогна. Често се чудя защо повечето хора не споделят с приятелите си важните неща, които им се случват или които си мислят, защо се затварят в себе си и спират да вярват, че другите ги интересува. Рутината ги увлича и намират за по-лесно да комуникират на ежедневно, общо ниво. Неведнъж съм се хващала, че и аз попадам в този капан... Затова описанието на Вирджиния Улф ми се стори толкова човешко и мило някак.
Да, в ежедневието се изискват усилия, за да се осъзнаеш, да минеш на друга вълна, да чувстваш, да излезеш от черупката си. Понякога нямаш сили, пазиш личната си зона на комфорт. Не говоря за любимия човек, там нещата сякаш се получават от само себе си, а за приятелите. Личната ми философия е, че е пагубно да сме малки острови от самота, защото самотата се натрупва постепенно, незабележимо и можем без да се усетим да изпаднем в тотална сивота и липса на усещане на света наоколо.
Вярвам в споделянето. Обаче тук позицията ми се дъни. Неведнъж съм се опитвала да споделям на всяка цена с приятелите си, просто за да ги държа в течение какво ме вълнува, дори и в ежедневен разговор, вместо просто да си говорим на неутрални теми. Може би не го правя както трябва обаче, защото макар че виждам, че хората имат желание да са съпричастни, в много случаи не успявам да почувствам тази съпричастност и разбиране. Или обратното - когато нещо много важно се е случило в живота на мой приятел и аз го разбирам с голямо закъснение, усещам, че този човек някак не ме допуска истински в живота си. Вероятно подобни разминавания са съвсем нормални... Вероятно обяснението е "partly one is lazy, partly one is shy*". Обаче подобни случки ме карат да се разочаровам против принципната си позиция и леко се затварям и потъвам в своя свят. До следващия път, когато реша, че това не е правилно...
В това отношение познавам един много интересен човек - италианец, приятел на моя любим. Той е издигнат в култ сред нас, защото е тоталния споделящ човек, който го прави по много приобщаващ начин. Усещаш, че не просто дрънка, ами много внимателно ти описва своя свят, хората около себе си, любимите си неща. Кани те например на мотокрос състезание, което може да не е твоят любим начин на прекарване на времето, но събирайки се с другите, се получава приятелско изживяване. Приятелят ми ми е казвал, че това момче не рядко го е изваждал от черупката му с разни покани и активности, което в първия момент не му е било напълно приятно, но впоследствие усеща, че е било много мило и приятелско да бъде въвлечен. Според мен италианското момче притежава една рядка мъдрост и активност, с която не оставя приятелите си, дори и от разстояние. В периоди на колебание се сещам за него и много, много ми се иска да бъда безрезервно такава.
Така че лично за себе си не съм открила отговора по тази тема и ще ми е много интересно да споделите вие как усещате този въпрос.
-------------------
* Отчасти от мързел, отчасти от срамежливост
Това състояние наскоро намерих описано в романа на Вирджиния Улф "Мисис Далауей" и то страшно ме трогна. Често се чудя защо повечето хора не споделят с приятелите си важните неща, които им се случват или които си мислят, защо се затварят в себе си и спират да вярват, че другите ги интересува. Рутината ги увлича и намират за по-лесно да комуникират на ежедневно, общо ниво. Неведнъж съм се хващала, че и аз попадам в този капан... Затова описанието на Вирджиния Улф ми се стори толкова човешко и мило някак.
Да, в ежедневието се изискват усилия, за да се осъзнаеш, да минеш на друга вълна, да чувстваш, да излезеш от черупката си. Понякога нямаш сили, пазиш личната си зона на комфорт. Не говоря за любимия човек, там нещата сякаш се получават от само себе си, а за приятелите. Личната ми философия е, че е пагубно да сме малки острови от самота, защото самотата се натрупва постепенно, незабележимо и можем без да се усетим да изпаднем в тотална сивота и липса на усещане на света наоколо.
Вярвам в споделянето. Обаче тук позицията ми се дъни. Неведнъж съм се опитвала да споделям на всяка цена с приятелите си, просто за да ги държа в течение какво ме вълнува, дори и в ежедневен разговор, вместо просто да си говорим на неутрални теми. Може би не го правя както трябва обаче, защото макар че виждам, че хората имат желание да са съпричастни, в много случаи не успявам да почувствам тази съпричастност и разбиране. Или обратното - когато нещо много важно се е случило в живота на мой приятел и аз го разбирам с голямо закъснение, усещам, че този човек някак не ме допуска истински в живота си. Вероятно подобни разминавания са съвсем нормални... Вероятно обяснението е "partly one is lazy, partly one is shy*". Обаче подобни случки ме карат да се разочаровам против принципната си позиция и леко се затварям и потъвам в своя свят. До следващия път, когато реша, че това не е правилно...
В това отношение познавам един много интересен човек - италианец, приятел на моя любим. Той е издигнат в култ сред нас, защото е тоталния споделящ човек, който го прави по много приобщаващ начин. Усещаш, че не просто дрънка, ами много внимателно ти описва своя свят, хората около себе си, любимите си неща. Кани те например на мотокрос състезание, което може да не е твоят любим начин на прекарване на времето, но събирайки се с другите, се получава приятелско изживяване. Приятелят ми ми е казвал, че това момче не рядко го е изваждал от черупката му с разни покани и активности, което в първия момент не му е било напълно приятно, но впоследствие усеща, че е било много мило и приятелско да бъде въвлечен. Според мен италианското момче притежава една рядка мъдрост и активност, с която не оставя приятелите си, дори и от разстояние. В периоди на колебание се сещам за него и много, много ми се иска да бъда безрезервно такава.
Така че лично за себе си не съм открила отговора по тази тема и ще ми е много интересно да споделите вие как усещате този въпрос.
-------------------
* Отчасти от мързел, отчасти от срамежливост
Абонамент за:
Публикации (Atom)
