Доброто и радостното интересни ли са в изкуството и медиите?

Ето че напоследък имах достатъчно време за четене, гледане на филми, наблюдения, размисли. И някак всичко се завъртя около темата за позитивния човек, излъчващ активно доброта и радост от живота. Хм...

Първо беше романа "Емине" на Теодора Димова. Имам известни наблюдения към нейния светоглед от "Адриана" - романа-продължение на "Незавършен роман" на баща й Димитър Димов и после от пиесата й "Кучката", която част от театралната ни група постави миналата година. С увлечение, макар и донякъде мазохистично, изчетох книгата, след което потънах в неспокоен размисъл. Порази ме факта, че книгата й явно се харесва, т.к. е 2ро издание, което в България си е рядкост. Поразрових се за интервюта с писателката, интересно ми беше какви са точно темите, които я вълнуват и защо. ОК, жената си пада по силната драма, да изследва противоречиви социални теми и емоции. ОК, пише зряло, психологически, със стил. Но както и редица други български съвременни писатели, които все пак са на някакво ниво и на които все още се опитвам да дам шанс за себе си (Виргиния Захариева в "9 зайци", Силвия Чолева в "Зелено и златно" и т.н.), те не предлагат никакво решение. Натикват героите си, а вероятно и самите себе си в мишата дупка на дълбока драма, екзистенциални кризи, безизходица, болка и крехкост към околния свят, липса на сили да преживееш, да надрастнеш там каквото си имал да преживееш и за каквото си страдал в един или друг период от живота си. Да, тези неща ги има, всеки от нас ги преживява по-силно или по-слабо, по-рядко или по-често, но какво остава у мен като читател след подобен тип книги? Със сигурност не остава вяра, сили, кураж, нито дори повече познание как човек се справя с тежката страна на живота. Остава неясно послание, утайка от тъга, неспокойствие, усещане за неизчистени комплекси на някой, въздишка на облекчение, че реалният ми свят не е такъв.

Може би ще можем да се справим с тъмната страна на живота, като обръщаме повече внимание на светлата? А не говорим постоянно за болките си, драмите си, средата и битието у нас, миналото и т.н. Но май на българския текстописец му е трудно да се вдъхновява от светлото, от доброто, от жизненото, от радостната емоция на мига. В нашата действителност предимно ги няма? А ако има такива неща произведения, често те са повърхностни, с призив за парти и отдай-се-на-мига. Не че и сред изобилието от западни и американски филми тази тема се счита за интересна, но ето мислейки по темата тази седмица попаднах на един такъв - "Happy Go Lucky". Филмът не е шедьовър, но ти дава усещането, че някой все пак се интересува от въпроса за позитивните хора и иска да ги даде за пример в реалния живот.

Достоевски е казал за романа си "Идиот" (по памет цитирам), че е бил вдъхновен да напише роман за истински добрият човек. Да, той е хуманитарист от 19 век и независимо, че изважда на показ всички страни на човешката душа, можеш да се вдъхновиш от посланието, което идва от книгите му, от надеждата да бъдем по-добри и повече да познаваме себе си.

Но ето че попаднах на тази тема още веднъж преди няколко седмица и то от българския ефир! Отдавна слушам Jazz FM радио и страхотно се радвам на водещите, които са проводници точно на действения позитивизъм, топлота и радост от живота и намират начин по един или друг начин да ги предадат. Не говоря за лигави изкуствени изказвания, както по диско радиата, а за зрели хора, които просто обичат музиката, живота и всички радости, които предлага. И говорят за това, интересно им е. Та апогеят на всичко беше това интервю с джаз певицата и водеща Мирослава Кацарова по повод на новата й песен "Летни улици". Водещите на предаването Таня Иванова и Светослав Николов и Мирослава Кацарова завихриха толкова силен разговор за щастието, което идва отвътре, за наслаждаването, за забавянето на темпото, за радостта от един прекрасен ден... - че просто в средата на деня спрях да правя всичко друго и ми идеше да скоча във въздуха от радост, че по тези теми най-сетне се говори задълбочено пред голяма аудитория. Ами това е начина да се справим с "тежката" ни действителност, не като задълбаваме в нея все повече и повече, а като преобърнем гледната точка и започнем от собствената си способност да изпитваме щастие - най-ценното умение на човека. И нека да сравним нивото на "щастливост" сега и след 5 година, ако медиите и изкуството започнат да се интересуват повече от темата за радостта от живота и тръбят за нея така, както тръбят в момента за трагедиите и драмите, към които проявяват мазохистичен или пасивен интерес огромна част от хората.

Благодаря Jazz FM! Продължавайте тази линия!