Бездната

Не обичам да пиша постове, в които се оплаквам или мелодраматизирам, но реших да пиша по тази тема, т.к. мисля, че всеки по-чувствителен човек минава през подобно нещо, но предпочита или да не говори за това и да се затвори в себе си, или го обръща на постоянно депресивно-апатично състояние, което не анализира, а обвинянва другите или себе си. Не мисля, че нито един от тези подходи е верен, затова реших да говоря по темата.

Случва се на почти всеки вярвам. Когато се питаш какъв е смисълът от това, което правиш в даден акпект от живота си, когато те притиска забързаното темпо и тълпата, сравнението с другите, искането, но неможенето, неспособността да излезеш от системата, празнотата в душата ти... - всичко това може да се стовари на човек изведнъж или да убива душата му тихо и бавно. Тогава ясно усещаш колко малко те дели от пропадане в бездната на неверието и апатията, които са още по-страшни, когато са тихи и невидими. И се питаш "What went wrong?". Напоследък доста по-рядко, но и мен ме застига подобна безнадеждност. Всъщност тъкмо отмина един такъв период и затова имам сили вече да пиша за него. Трудно е да обясниш на някой, даже и на най-близките си хора, всички нюанси на това чувство - по простата причина, че искаш да запазиш уважение в техните очи и най-вече в своите. Четох едно интерю с Ваня Щерева, в което казва по някакъв повод, че не може да си позволи да изтрещи, защото има сина си и има дълг към него. Всеки има нещо такова в живота си, което не му позволява да изтрещи, дори и да е просто самоуважението...

Стигнала съм до извода, че изходът от такова състояние е да си върнеш вярата в себе си и в хората. Циничността, че на никой не му пука за нищо и системата е безмилостно-жестока, дори и да изглежда вярна понякога, е убийствена. А истината е че това е само период, който ще отмине, няма нищо фатално наистина, няма нищо по-страшно от самия страх... Ако сме се възпитавали да бъдем верни на себе си, интуицията и здравия ни разум ще ни изведат на правия път, дори и той да не е пряк. Поне при мен винаги се е получавало така... Мислила съм си, че само хората с широкоскроена душа, която подхранват с обич, могат да минат през огъня и пак да запазят младежки чар и свежест. Това са хората, които истински уважавам, това е и нещото, към което се стремя.