Кой вид любов?

Иска ми се да знаех кой вид любов е "правилният"... Иска ми се да е тази, която изпитвам в момента...

Дълбоко в себе си вярвам, че само свободната любов може в най-голяма степен да се доближи до това, което си представяме, когато се каже любов. Свободната любов според мен е изкуството да предизвикваш другия да разкрива себе си, да му създаваш усещането, че си топъл и си до него, но и да запазваш свободата на душата си и на желанието си да продължаваш да експериментираш със себе си и света. Това като дългосрочно разбиране за живота с някой, не като авантюра. Да можеш да даваш и да изискваш такава свобода... това е едно от най-важните изкуства, които ме привличат. Това не значи, че потенциалната възможност рано или късно да се почувствам пренебрегната не ме плаши - напротив - знам, че и аз пренебрегвам понякога, но преди да се случи правя всичко възможно, за да изградя онези нишки на привличане, които да не се скъсат поради случайност или от времето. А ако се случи, то идва естествено и или е временно, или рано или късно ще означава край. Като хронология изглежда просто, но...

Колкото и да не ми се иска да го призная, истината е че мъжете обожават да ги предизвикват и това май трябва да е част от свободната любов. Колко е трудно само да го правиш продължително! Как? Още не съм разбрала напълно.

Любовта, която изпитвам сега, ме изненада. Много приятно. Не съм очаквала всичко това… Това е непозната за мен трансформация и най-вече усещането, в което се превърна всичко предишно. Въпреки че точно в момента не е напълно споделена. Или е споделена по един друг начин... Прекратихме връзката си наскоро. Той (възраст 25 г.) имаше усещане, че влюбеността му не е това, което си представя, че трябва да бъде, въпреки че се чувства ужасно добре да сме заедно и май...не спирам да го привличам. Аз (възраст 28,5 г.) - почти се бях примирила с мисълта, че може и да мога да живея с умен и работлив, но неориентиран към постиженията мъж, който има предимно приятели, водещи съвсем обикновен и непретенциозен начин на живот. Чувствах, че някой ден след 3-5-10 години това щеше да ми натежи. Въпреки че е човек, от който, макар и много различен от всички досегашни, съм видяла само най-хубавите страни на любовта. Или по-точно заедността. Не съм сигурна, че изживяхме любовта така, както тя се изживява по принцип, заедно бяхме малко по-въздушни като че ли...Но и аз, и той се чуствахме много добре един с друг. С изключение на желанието му да прекарвам всичкото си време с него (без времето за приятели). С изключение на потребността ми да бъда сама понякога (и да правя каквото и да е, но далеч от този, който обичам). Явно с изключение и на нещо по-дълбоко, което се разбира между редовете. Най-вече в самите нас.

Той изпълва душата ми с радост, независимо от всичко случило се. Още по-дълбока поради фактът, че е свободен в душата си и въпреки че е ужасно добър и внимателен към хората, не се бои да предизвиква и да не спазва условностите. Да се поддаде на привличането, което съществува между нас. Да ме предизвиква да разкривам сексуалността и фантазиите си, защото знае че може да няма друг път, а този толкова ни харесва. Прави го по-освободено от преди. Общуването ни мина някаква граница и е много свободно, много дълбоко и много добронамерено. Уж го познавам, но продължава да ме изненадва смелостта му да преодолява обичайните ми стереотипи. Търсим се и се откриваме, уж случайно, уж за още малко, а всъщност той стига толкова дълбоко в мен, че не мога да изпитвам нищо друго освен радост. Независимо от вчера и от утре. Дълбоко в себе си знам, че утре не може да има.

Това от кои видове любов е?