Пътувах този уикенд до Македония с фотографската група от лятото, за която вече писах. Отивахме на изложбата на наш "събрат" от курса, който е от малък македонски град, близо до Петрич. Случиха се много силни неща като това да снимаме заедно, да се ентусиазираме взаимно, да разговаряме или да се разбираме без думи, да преживеем заедно емоцията от първите големи стъпки. Нашият македонски приятел не беше единственият, за който това беше голямо събитие - беше поканил една българска певица на джазирана народна музика, чиято музика чухме за първи път в онова село, на онзи фотокурс. И останахме омагьосани. За нея искам да разкажа тук.
Пътуване. Първи думи, точни въпроси, водещи в обща посока отговори. И едно отприщено споделяне, един истински отговор на въпроса "Откога пееш?". Той можеше да е кратък "От 4 години", но беше реалната история за многото малки стъпки на осмеляване, борба с личните страхове, предишното статукво, новата свобода. За изваждането на женствеността и личния чар за сметка на служенето на битовото. За една (неизбежна) раздяла. За позволяването на личната изява, въпреки всички страхове. За научаването на нови начини на общуване, даващи свобода. И цялото това ново начало на 40... Да си простиш за отминалите години, през които си служил на семейния битов живот, вярвайки, че това е утъпкания път към щастието. Да се опиташ да преобразиш визията си на ... хм лелка-учителка (sorry!) в зрялата чаровна дама, която лека-полека се показва отдолу. (Професията на жената, за която разказвам, е начална учителка. От тези, които си вярват. Също и рисува). Да повярваш, че едно ново начало е възможно, да го реализираш. Резултатът от това преобразяване са 2 албума, които са изключително въздействащи и професионални. Като ги чуеш, се чудиш как е възможно въобще тази жена да се е съмнявала в таланта си!
Говорейки с нея, виждах колко крехко е новопостигнатото равновесие и колко болезнено е изкривявала душата си през цялото това време, докато... И как сега лека полека тя се връща. Поразително!
Залята от силата на тази откровеност, си мислех колко много е изкривено поколението преди нас! Как са му внушавали напълно погрешната представа за служенето, за страдането, за отричането от собствените пориви в името на общото семейно "добро". Как дори и да започнеш една връзка с много любов и желание да си различен, тя завършва както всички останали, защото хората се изхабяват, докато не са себе си, а са такива, каквито се очаква да бъдат. Мисля, че да поемат този път е особено изкушение за жените, защото това изглежда толкова близо до щастието, което се очаква за тях. И мисля, че разбрах тази криза на средната възраст, която толкова ме е плашила винаги: когато 20 години живееш в един модел, който не е твоя, когато не се замисляш кой е твоя начин, а възлагаш цялото си щастие върху връзката си с един човек, а не върху твоето дълбоко лично развитие и щастие, вечер след вечер се прибираш от работа и всички ти се струват неблагодарни, светът - особено студено място, а ти - не-жена вече. И тогава какво? Оплакваш се на приятелките си до края на живота си? Ставаш равнодушен и твърдиш, че такъв е животът? Избива те на алкохолизъм? Започваш да намираш начини тайно да правиш всички онези щури, нерационални неща, които не си правил на една по-млада възраст? Все от някъде трябва да се навакса. Съществото на човек си иска своето. Малцина имат силата като тази жена да започнат истинска и дълбока личностна промяна - макар и късно - и тя да даде жадувания резултат. За мен това е единствения изход. Всичко е възможно, всичко е по силите на човека, когато го движи съзидателната сила на изразяване на себе си. Сценарият "Revolutionary road" ("Път на промяната" с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет) не е модерен.
За себе си за пореден път си направих извода, че човекът не трябва да се спира и трябва да е искрен със себе си, независимо на каква възраст е. Че трябва да е искрен с другите за сигналите, които им дава. Най-вече с човека до себе си. Че връзката е нещо, което паралелно се развива, заедно с вътрешното развитие на всеки в нея, а не вместо него. Че не трябва да се отлагат мечтите за после. Че лекотата и личните източници на ентусиазъм са най-важното нещо, без които и най-красивата любов може да се изтощи и да стане банална. Че за битовите въпроси и задължения трябва да се говори и да се разрешават по начин, който е максимално комфортен за цялото семейство. Всеки цени личното си време. Много ценя уюта и красотата в един дом, но не и когато зад това се крият саможертви, мрънкане или преглътнато недоволство.
А навън, в една по-добра южна част от страната, през прозорците на колата се виждаше циганското лято, което все още не си беше отишло оттук.
