Първо участие във филм

Миналата седмица усетих какво е да преживееш "работен" снимачен ден. Стана малко като на шега - един млад режисьор от приятелския кръг около театралната ни група участва в конкурса за късометражен филм "168 часа" към София Филм Фест и част от нас откликнаха на поканата за снимки миналия вторник - работен ден иначе (не и за мен, поне не в традиционния смисъл, хахаха). Та регламента изискваше в рамките на този период да се измисли сценарий по зададена тема, да се снима, монтира и предаде късометражен филм в жанр комедия с продължителност 5 минути. Зададената тема бяха 3 ключови думи: продуцент, сватба и автостоп.

Ето как протече снимачния "работен" ден през очарования ми поглед на бивш "офисен" служител:
Ранното събуждане открива пред смаяния ми поглед вихреща се снежна буря навън в типичен мартенски стил. Перспективата да снимаме по костюми и рокля сватбена церемония на открито изглежда близка до невъзможното. Все пак отивам с голям куфар на уговорената среща в "щаб квартирата" - апартамента в старовремски стил на режисьорката на нашата театралната група Деси, която също участва във филма. Там се обличаме, Деси ни гримира и прави косите.

Постепенно пристигат и другите от малката ни група - един от мъжете приятели- статисти се шокира, че трябва да му бъде сложена пудра. Моя приятелка, която не работи в момента и която също викнах за статистка, се кефи от необичайния ден и възможността да получи "сценичен" грим и прическа. Донасят и роклята, с която ще бъде облечена "булката" - с къси ръкави, от тънка материя. Хм, добре, че ми дадоха ролята на кумата:)

Тръгваме към неизвестно още място във Витоша точно в обедния час, когато хората излизат от офисите си в обедна почивка. В превъзбуденото ми съзнание се мярка мисълта колко се радвам, че дните ми напоследък са различни и вълнуващи... И как мога да споделя това усещане с близки за мен хора... Пътуваме. В колата Деси ни обяснява каква е разликата да играеш в театър и пред камера. В театъра има повече подсилване на жестовете, натискане на емоцията (макар че ние сме твърди привърженици на естествеността и съпреживяването, не на театралниченето). Киното е по-близко до реалността, по-"събрано", но пък очите ти се виждат, т.е. много си личи дали си вярваш или не, няма как да се прикриеш с драматична пауза или жест. Трябва да се настройваме на момента.

След известно обикаляне намираме едно хълмче и полянка над Бистрица. Няма как - ще снимаме по костюми и рокли в студа. Но само докато сме в кадър, през другото време стоим сгушени в палта, шалове и ръкавици. Има и силен вятър. Булчинският букет започва да се разпердушинва, но режисьорът смята, че това също е комично. Веднъж почнали, студът здраво ни хваща, особено на "булката" буквално й тракат зъбите. Обаче някак има голяма тръпка, завърта ни шайбата и никой не се оплаква. За разлика от театъра, където сме свикнали да репетираме продължително, да учим текст и да се настройваме постепенно, докато влезем в роля, тук предварително имахме само най-обща информация за типажа на героите и за сюжета. Сцените и репликите се задават на момента, не може много да се мърда, за да не излезеш извън ракурса на камерата. Веднъж застанал пред камерата, забравяш за "театрална" или "кино" игра и просто импровизираш, докато и ти, и режисьора усетите, че се приближаваш до това, което се иска. На мен мярка ми беше, когато останалите се смееха искрено. Мисля си, че правя прекалено много гримаси, но това се одобрява. Не изпитвам сценична треска, може би защото сме малка група, познаваме се и всъщност точно ние бяхме "опитните" от групата. Няма от кой толкова да се срамуваш. А и пред театрално представление мисля, че напрежението е по-силно, тъй като там имаш само един шанс да изиграеш нещата правилно. А тук получаваш веднага обратна връзка от режисьора и ако нещо фалшивее, имаш възможност веднага да го поправиш.

Студът е потресаващ. Не си усещаме ръцете и краката от студ. Подаваме си през цялото време палта, ръкавици, шалове. В състава е и истински поп, който докато снимаме, на няколко пъти пее или пък чете молитви на някой по телефона. Говори нещо за емоцията на момента. Режисьорът се е запознал с него на автостоп преди няколко месеца. Пълна, истинска, радостна лудница.

Когато всичко свършва към залез слънце, първото усещане е радостта от това, че си на топло в колата. После радостта от обсъждането, разнищване на подробности, споделяне на чувства. Но май след такива събития надделява умората и всички бързат да се приберат или се разбягват по задачи.

По-късно с мъжа на сърцето ми (който също е от театралната група и играе "младоженеца" в този филм) хапваме в малко заведение и се прегръщаме от възторг. Както се случи и след театралното представление през юли, емоцията в мен се появява и ме поглъща със закъснение...

Искам повече такива дни. Като опиташ веднъж и след това е пристрастяващо...