Пожелания

Мисля, че нашето общество е жестоко донякъде. Налага дълбоко вкоренен модел какво трябва и можеш да правиш, когато си на определена възраст.
На 29 съм, но не смятам да се "установявам". В живота си имам твърде много интересни неща, които искам да наместя за себе си. Просто още не съм порастнала. Още не изпитвам потребност да живея, както живеят повечето хора наоколо. Отказвам да приема, че реалността е онази познатата, ежедневната. Все още заедно с приятелите успяваме да създаваме своята, макар и малко тайно. По-живелите казват, че било временно. И хората наоколо неизбежно прихващат и започват да казват "Остаряваме". Свободната част от мен смята това за абсурдно - та аз чувствам, че живея своя пълноценен живот едва от 6-7 години, не е реалистично с това да се изчерпва хубавата част от живота (за която се счита "младостта"). Та за себе си отказвам да го приема и живея все едно не се очакват точно определени неща от мен. Реалната, ежедневна част от мен обаче, се ориентира, макар и с известно закъснение и реализира образа, който ще я накара да се чувства добре приемана от обществото.
Понякога половината Мечтател се озлобява към тези, които не са като нея, но реализират техните си мечти. Понякога те съвпадат с нейните собствени. Тогава се затваря в себе си и тайно страда, приема го като несправедливост. Тогава Слава Богу, реалната половина се обажда и се захваща за работа.
Най-хубаво е когато тези две половини се сливат. Здравословно е.
Така и ще си живеят тези две части - едната ще си мечтае и ще се отнася, другата ще ждрапа да реализира, пък макар и с известно закъснение, тези мечти.
А за Коледа си пожелавам търпение и вяра - и за мечтателя, и за реалиста в мен.