Непреживявано

Преди няколко седмици (срамота, че не писах по-рано, да!) беше премиерата на представлението, което готвехме с нашата театралната група "Нагоре по стълбата" през последните няколко месеца - "Вуйчо Ваньо" по Чехов. Това беше първото ни официално излизане пред публика. Играхме го 2 вечери пред общо 60 човека приятели. Малко е да кажа, че беше вълнуващо. Адреналинът и концентрацията така ни бяха стиснали за гърлото, че след първото представление в петък късно вечер до мен едвам достигаше това, което ми говореха приятелите. Изпитвах огромно удоволствие и удовлетворение и предвкусвах изненадата на всички, които не можеха да повярват, че "любителски" театър може да изглежда по такъв начин. Огромна емоция! Най-вече защото за няколко седмици почти се потопих в ежедневието на актьора - изтощителни репетиции, емоции люшкащи се между екстаз и разочарование, никакво лично време (работа през деня, актьор вечер и през уикенда - какво очарование крие този двойнствен живот!), промяна на нагласата от конкретно и реалистично мислене към преживяване на творческия процес, така че да достигнеш върха на възможностите си... Ей, това последното ми беше най-интересно, защото Деси (нашата режисьорка) ни водеше уверено по този път и за моя изненада се оказа, че има установен начин в психологията на човек как да се получи тази нагласа. Та така аз се озовах в един непознат за мен свят, в който обаче се чувствах уверено, защото съдържа много емоции и експресивност - неща, с които съм в стихията си. Непознат и заради необичайния тип работа над вътрешната нагласа и концентрация. А изкуството изисква друга нагласа - неделнична, привлекателна и малко плашеща заради крайностите. За да можеш на сцената да си във върховна форма.

Емоцията след представлението не дойде веднага. Както се казва, без да звучи претенцизно, наистина не успях да изляза от роля, което според Деси било съвсем нормално. Да, бях щастлива и сияеща на afterparty-то, тъй като наоколо бяха почти всички, които обичах, но ми трябваше време да се върна към реалността. В късен час на нощта, подпомогнато от алкохола и нежността на Мъжа до мен, най-накрая до съзнанието ми достигна смисъла на това, което току-що се беше случило и изпитах огромна благодарност към Съдбата. Сигурно звучи адски странно, но такива неща не се преживяват всеки ден и съответно емоциите, които възникват няма как да са познати и делнични. Беше неочаквано, гигантско, дълбоко, макар че го изживях някак вавътре в себе си, даже не успях да го изразя напълно в този момент.

Вярна е била тезата ми от началото на годината, че в творчеството има много щастие. Трайно щастие. А когато имаш и съмишленици, силата на преживяното се увеличава многократно и става наистина магично...

Не съм мечтала да стана актриса. Един приятел, който заради маркетинговата си професия гледа малко буквално на нещата, ми каза "Радвам се, че изпълни мечтата си да играеш в театър". Мечтата ми не е била да бъда актриса, не. Никога на никой не съм го формулирала по този начин. Мечтата ми винаги е била да намирам начини да изразя себе си и то заедно със съмишленици. В този смисъл се сбъдна.

И както каза Деси: " През следващия семестър ще работи за силата на гласа и ...............". Намерили сме се... Продължаваме през септември!