Това твърдение е доста спрягано в теченията за положително мислене и себеусъвършенстване. Може би доста хора разпознават нещо свое в него - да не се фиксират върху вещите, върху партньора, върху приятелите и децата. Обаче някак ние, хората, не сме неуязвими. Въпреки твърдението ни на думи, нещо в нас търси котва. А друго нещо търси да разклати тази котва.
По принцип не съм фен да се изисква определено поведение от страна на приятели, кандидат-приятели, любими... Струва ми се противоестествено, безсмислено, невълнуващо. Привлича ме естествения принцип на привличане, да си на една вълна с някой и да препускате по тази вълна. Не че приятелството не изисква усилия, постоянство, поддържане на контакт, но това е просто защото някой ти е нужен. Как мога да се сърдя на някой, че не съм му жизнено нужна в даден период от живота му и не ме търси като преди? И все пак... мога.
Напоследък изпитах неочаквана носталгия по цветността на приятелствата, които съм имала в различен период с различни хора. Дълбочина, споделяне, емоции. Не разбирам защо на определена възраст повечето хора затварят постепенно емоционалните си клапани? Цялата им емоция отива в работата, семейството... Къде остана желанието за откривателство, групово пътуване, спонтанност, нови запознанства?
Сигурно и при мен има някаква външна промяна, но поне отвътре продължавам да чувствам тези потребности. Слава Богу, има все още няколко приятели, които полагат усилия да подчинят рутината на ежедневието на потребностите си.
Май съм идеалист или просто не искам да порастна...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Това май са две съвсем отделни теми?
За мен идеята, че нищо не ти принадлежи, е синоним на липсата на очаквания. Не можеш да искаш и да очакваш от другите това, което на теб ти е удобно в момента. Липсата на очаквания прави човека свободен и независим и можещ истински да вникне в сърцата на другите. А независимостта е сила...
А що се отнася до цветността на приятелствата в младежките години, аз го свързвам повече с това, че когато човек е млад, той умее да приписва на една ситуация качествата, които иска да види в нея. Някои обстоятелства просто биват леко заобиколени или пренебрегнати.
Докато човек на години не че не е способен пак на такава емоция, но по-рядко среща истинските поводи за това. Не че няма такива, но те са от по-друго естество. И не са толкова бурни и показни.
Да, няколко теми се преплитат в този пост. Той си беше емоционално излияние по повод на това, че понякога ти се иска просто да се запазят някои неща от миналото в определен вид (в случая приятелствата), което естествено не е възможно. Реално ти нямаш контрол да ги запазиш в този вид дори и да имаш силно желание за това. Това или се случва, или не, но е извън теб.
Именно емоциите, които е способен да изпитва човек на по-зряла възраст, са обект на моя интерес тук. Може би ме лъже факта, че те не са показни, както казваш, а може би в доста хора все пак са намалели - това ме натъжава, а реално най-мъдрото е наистина да се подхожда без очаквания и в тази сфера. В крайна сметка видимо или не, всеки търси своя начин да бъде щастлив (или поне доволен).
Публикуване на коментар