Наскоро срещнах случайно на едно събитие моя позната на средна възраст (е, добре само с 10-15 години по-голяма от мен). Тя е имала интересни дейности в киното, фотографията и журналистиката. Разказа ми за различни социални и културни проекти, с които се е занимавала и за други, които планират в момента заедно с наша обща позната. Те измислят тези проекти (свързани с разни региони в страната, със значими социални проблеми или с междукултурни теми), свързват се с различни хора и организации, получават финансиране, реализират ги. Нещата, които правят да се случат, са значими и разчупени и - не можах да не си помисля - доста встрани от това, които правят повечето ми познати като работа.
И двете нямат семейства. Без да знам много подробности за личния им живот, ги усещам доволни и балансирани. И ми стана малко тъжно като се замислих - сред познатите ми на тази възраст, по-интересните хора са single!
Трябва ли непременно животът на хората, които имат семейство, да е скучен и предвидим в повечето случаи, да се затварят доброволно в някакъв коловоз? Разнообразният живот само на single хората ли е привилегия?
За мен в минали периоди е било некомфортно и объркващо да изпитвам носталгия по "свободата" - сигурен знак, че във връзката съществуват ограничения от някакъв род, си дадох сметка после. Не е ли в крайна сметка двойката естественото състояние на човека? Ако да, значи трябва да е естествено и да може да се интегрират двата "свята". С времето тези ми страхове започнаха да се заменят с увереността, че най-естествено е хората да са заедно, защото е вдъхновяващо да си с някой друг и създавайки семейство да го направиш като себе си, да влезеш с всичките си интереси и потребности, а не с отказване от по-въздушните неща в името на ... нещо (какво?).
Личното пространство е нещо, което човек трябва да има и развива на всяка цена. В моите разбирания това е гаранция за щастие. Човек, който има силен личен свят, е по-малко зависим от настроенията на хората около себе си, обстоятелствата и трудните периоди. А това го прави по-добър партньор и по-интересен човек. В крайна сметка не е ли точно това, което на всеки му се иска да бъде? Струва ми се, че доста хора се обичат и въпреки това си омръзват с времето, защото не си дават сметка за малките ежедневни неща, които могат да направят разлика в това да бъдеш интересен първо за себе си, а после и за хората около теб.
Лесно е да се възхищаваш на някой, който е интересен. The big thing е ти да развиваш интересност в себе си. Няма нищо суетно в това. Въпрос на оцеляване е: дали се чувстваш жив или караш по течението.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
Съгласна съм с това, че човек трябва да е интересен сам по себе си и в мир със себе си, когато е сам; това е и предпоставка за успешно съжителство. Само дето не знам дали семейството е по-естествено от живеенето сам. На мен и двете ми изглеждат естествени, но второто ми е по-лесно :)
Последният абзац много ми хареса :-)
Според мен проблемите с личността в една връзка произлизат от преплитането между чувства и симулиране на чувства (дори и несъзнателно), както и от това, че очакванията ни към другия човек се променят с времето и все повече се увеличават.
В началото сме омаяни от човека отсреща, а след два месеца виждаме в него черният дявол.
Тези дни и аз така се опитвах да прехвърля някои свои тегоби върху половинката, докато не осъзнах, че така само се опитвам да оправдая собствената си неспособност да се справя с конкретния проблем. По-лесно е да изкараш някой друг виновен, нали...
@lyd: и аз чувствам, че не може да се каже категорично кое е по-естествено - живеене сам или в семейство. Като че ли за всеки човек някое от двете става по-естествено/ лесно. Важното е да е осъзнато решение.
@ Таня: май този проблем с прехвърлянето върху половинката е стар като света. Да, заслужава си да се борим срещу това - т.е. със себе си...
Публикуване на коментар