Днес получих изненадващо обаждане от шефовете на предишната ми месторабота (IT фирма). Там имаше големи сътресения през последния период от пребиваването ми, които бяха сътресения и за моите ценности - писах за това доста в постовете си от януари/ февруари 2009. Та след преврата във фирмата, въпросните нови шефове се появиха, те живеят в Германия и идваха само от време на време в БГ офиса. Те доста ми симпатизираха и с нежелание ме оставиха да си тръгна. Мисля, че видяха в мен нормално отношение и реакции в тогавашните драми на българския работен манталитет, разигравани от колегите ми.
И днес, 9 месеца след онези събития се свързаха с мен, поканиха ме на среща - решили да закриват фирмата в България и ми предложиха да започна да работя за германския им офис като Business Developer, който пътува по цял свят, среща се с клиенти, работи по проекти и пребивава част от времето в Германия, част в България, хотел, кола, 13та и 14 та заплата, а самата заплата е фантастична сума...
Първата мисъл в главата ми беше: "Каква ирония!!!!!!". Ако бях получила подобно предложение преди 3-4-5 години, когато работех на подобна работа (в по-малък мащаб) или най-малкото бях на подобна вълна, щях да скоча до небето от кеф. Мечтаех по едно време работата ми да бъде свързана с много пътувания, в международна компания, с всичкия имидж около това. Това е възможното ми паралелно съществуване, толкова логично до един момент, от което свърнах встрани ... Сега обаче не мога да приема. Не мога да се оттърва от усещането за корпоративно робство, което се крие зад всеки подобен тип работа в такава компания. За липсата на кауза и смисъл, за липсата на създаване и истинска видима полза от твоя труд... Май няма връщане назад... колкото и да не е ясно все още какво е напред.
Затова приех това предложение като едно голямо потупване по рамото - щом ми се оказва доверие да develop-вам за някой друг, защо да не мога да го правя с пълна пара за себе си и за проекта, по който работя в момента. Да, в България нещата се случват маааааалко по-бавно и по-песимистично, но ето, че човек трябва да си вярва, дори и това да означава дълъг процес на изясняване и малки стъпки.
В интерес на истината все още от време на време се сещам с яд и възмущение за тези хора, бившите ми колеги, които бяха свръхзадоволени финансово програмисти, оставени без съществен контрол, непредлагащи никакво лично и емоционално отношение към околните и към живота, повечето останали в ценностното си развитие на ниво 10ти клас, където е важно да вземеш колкото можеш, да се движиш в група и да спазваш "етикета" на групата, да мрънкаш и да скатаваш. И голяма част от тях са женени хора, с деца! Не съм им простила, че бяха такива и показваха презрението си или най-малко недоверието си към мен поради факта, че аз не съм като тях, а се трудех съвестно, доколкото имаше въобще работа. Смятаха, че се "докарвам пред шефовете". Имам много приятели програмисти и те не са такива. Така че не е само от професията.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
10 коментара:
Ех Лина :) Колко хубав пост...толкова хора ще те заклеймят за това ти решение...но това няма никаво значение, щом правиш това което сърцето ти иска :)
И аз си спомням тези твои постове. Доста добре разбирах чувствата ти в този момент, защото и аз изпитвах подобни тогава.
Всъщност ти би трябвало да си им благодарна. Защото ако не се беше случило така може би щеше да ти бъде много по-трудно да откриеш себе си, ако изобщо е било възможно.
Това са два различни свята - този корпоративният и онзи - с душевния комфорт.
:) туитнах тук и там този текст
Приятна изненада, че този текст е написан от жена :)
Ще се радвам, ако потръгне това, което правиш в момента и имаш успех с него :)
поздрави
@ Све: е, не вярвам чак някой да почувства нужда от заклеймяване, по-скоро не малко хора биха постъпили по друг начин. Но затова порастнахме, за да може да (се надяваме, че) вземаме мъдри решения
@ Таня: просветна ми, че си страхотно права - трябвало е да попадна на този тип хора, за да ме подтикнат с пълна сила към противоположния тип действие
@ lyd: опс. Благодаря за вниманието
@ anastas: жена съм, да , но за някои неща имам мъжко мислене:-) благодаря за пожеланията!
Интересна ситуация. Без да споделям детинското въодушевление на останалите коментари и аз се възхищавам от достойното ти решение.
И все пак: Мислиш ли наистина, че можеш да управляваш живота си до степен да проектираш пътя, по който ще вървиш? Ако можеш, няма ли това да те затвори в собствената ти черупка, да си органичена да се променяш и развиваш само до собствените си възможности? Дали просто не си угаждаш сега с това решение? Няма ли шанс тази работа, с непознатото в нея, да ти отвори нови житейски хоризонти? И накрая прагматичния момент: склонен съм да допускам, че би могла да работиш и изживееш текущия си проект или подобен и след 5 години, но дали ще получиш подобно предложение след 5 години, ако се откъснеш от дейността и ненавиждания в момента от теб корпоративен свят?
Здравей анонимен, благодаря, че се отби. Аз не написах поста, за да се похваля. Просто исках да покажа как логично се развива живота (в случая моя) на база на решенията, които вземаме и как има намигвания от миналото, което ми си стори забавно.
Въпросите ти са смислени и ето прост отговор: на човек му е най-трудно да взема решения, когато не е уверен коя посока му е присъща. Тогава опитва няколко посоки, докато животът му покаже коя отговаря на собствената му порода. Безсмислено е да си затваряш очите, когато животът вече ясно ти е посочил отговорите и да продължиш да се луташ (Понятието нови хоризонти за съжаление е доста подвеждащо...). Много по-яко е да задълбаеш в твоето. Много по-вълнуващо е да го намериш и изразиш. Как познаваш, че си не си сбъркал? Всяка сутрин се будиш с ентусиазъм и желание да правиш нещата, които ти предлага твоя ден. Спонтанността и планираното вървят ръка за ръка. И точно настоящият ми проект е уникален и затова го усещам като моята възможност. А дали вярвам, че мога да проектирам пътя си - всъщност да, но как и кога се нареждат нещата остава приятната изненада, която неизбежно те очаква тук и там по твоя си път. Дали не си угаждам? Да! Много държа да се чувствам себе си и вярвам, че само когато си оставен на собствените си сили, виждаш колко много могат да бъдат възможностите ти. Твърде много хора познавам, които живеят с душевни компромиси. В корпоративния свят все те (се) сравняват(ш) с някой друг и нямаш време и пространство да направиш нещата "your way". И съм изпитала на свой гръб "затварянето в черупка", което носят дългите часове работохолизъм с незнайна цел за разлика от отдадената работа по нещо, което те вълнува и зарежда с удовлетворение, което можеш да върнеш към приятелите си.
Интересно какво те вълнува теб предвид на подробните ти разсъждения по темата?
Провокира ме усещането, че може би не реализираш потенциал, който имаш и пропускаш добри и редки възможности. Бил съм свидетел на хора около мен, които по една или друга причина не реализират това, което биха могли. Някои от тях дори не разбират, че го правят, рядко изборът е осъзнат. Във всички случаи това буди съжаление у мен. Дори и при осъзнат избор, остава усещането за бягство и неумение да се преборят проблеми, за избор на по-лесното и приятното.
Високо платена business development работа на международно ниво означава много контакти, които обикновено са ценни както в професионален, така и в личен план. Въпреки "недъзите" на корпоративния свят, мисля че точно там можеш да срещнеш едни от най-интересните и най-способни и можещи (не само в професионален план) хора.
Много се радвам, че отговори, анонимен. Много се надявам ти също да намериш/ да си намерил твоя начин осъзнато да реализираш потенциала си. Знам, че начините за това са много и трябва да се опита всеки от тях.
Много готин пост и страшна дискусия. Respect for the integrity!
Публикуване на коментар