Там, където...

Говорихме си с една приятелка наскоро, че има преживявания, които просто не можеш да опишеш с думи. Предпочиташ да запазиш дълбочината за себе си и се вглеждаш пак и пак в нея...

Може би затова ми трябваше толкова време, за да разкажа за селото, в което прекарах 10 дни - Горна Бела Речка. Бях там на фотокурс, но постепенно започнах да се чувствам все едно съм живяла там открай време. Това е такова място, че забравяш за предишния си живот и живееш интензивно тук и сега. Чувствах се по този начин и защото снимахме от сутрин до вечер. Винаги съм подозирала, че снимането те сближава с хората, но сега го усетих с пълна сила. За първи път ми се случи да заговарям хората по дворовете, без да ги познавам и да ме пускат в къщите си да снимам. Изчислих, че съм влизала в около 15 къщи. Хората даже се радват, че има с кой да си поговорят и неусетно снимането се превръща в разговор за живота. За 10на дена пред очите ми преминаха животите на най-различни хора. По природа ми идва да се държа мило и с разбиране към хората, но усещам, че в града и особено в офиса често този ми инстинкт се притъпява - донякъде мисля, че се затварям нарочно, защото съм забелязала, че на хората им е странно като се държа особено мило и сърдечно и чувствам, че често усилията ми отиват напразно. Та на това село с голяма радост открих, че естественото ми поведение намира отклик в другата страна и хората се разтопяват и от най-малката проява на внимание - както е естествено да бъде. Може би затова ми беше приятно да общувам с възрастните хора и с децата - там емоцията беше искрена и чиста. Когато се прибрах в София именно това ми липсваше най-много.

А колко трогателно беше последната вечер, когато показахме пред цялото село фотографските си проекти. Поканихме хората в читалището, което е реновирано от фондация Нова Култура, която от няколко години организира различни събития в селото. Почувствах се все едно в това малко село е в реда на нещата хората да се събират вечер на такива събития - дойдоха с хубавите си дрехи, настаниха се на столчетата, гледаха до края презентацията. Получих цветя от една моя малка приятелка. След това си говорихме с хората и видях, че една жена се беше просълзила, когато ми благодари, че съм показала внучето й... А всъщност щеше да е едно най-обикновено село, ако не бяха хора от външния свят като нас, които да го гледат с романтични очи и да го показват на собствените му жители и на света в по-специална светлина.

Има и нещо друго. Опияняващо е да имаш възможност цели 10 дни да се потопиш надълбоко в креативността си, да провокираш мисленето си и да си повярваш, че наистина можеш да виждаш действителността под нестандартен ъгъл. Преживях истински ренесанс на сетивата си. И досега продължавам да се чувствам лека, оптимистична, търсеща, отворена...

Такива неща не се случват всеки ден... Колко хубава е реалността, в която хората имат емоции, а не са равнодушни и презадоволени...