Споменах преди време, че чета (по-скоро бих казала изучавам:-)) книгата "Making Ideas Happen" на Scott Belsky. Тя е базирана върху много подробно изследване на моделите и пречките в мисленето на хората с творчески професии за това как превръщат своите идеи и тези на екипите си във факт. Оказа се безкрайно смислена книга, в нея открих практични отговори на въпроси за същността на креативната работа, върху които съм се чудила не малко, вкл. и в този блог (например този и този).
Особено интересно ми се стори, че Belsky е стигнал до типизиране на хората в 3 категории: Dreamer (Генератор на визия и идеи), Doer (Който свършва нещата) и Incrementalist (най-общо Човека, който подпомага растежа на нещо). Очевидно е кои са силните страни на първите 2 типа и че се комбинират и допълват добре в екип, а сами или заобиколени от себеподобни, издишат в определена посока. Аз се разпознах като третия тип - Incrementalist. На пръв поглед това е човекът, който комбинира силните страни на първите 2 типа - може както да измисли идеи и да има визия, така и да организира свършването на нещото.
ОБАЧЕ се оказва, че поради тази ценна и полезна комбинация Incrementalist-те се изкушават да се захващат с твърде много проекти, просто защото... могат. И като резултат не постигат изключително голям успех в нито 1 от тях. Имат добри постижения безспорно, но могат да постигнат много повече, ако се концентрират в по-малък брой неща. Затова лекът за Incrementalist-те е да си партнират или с Doer, или с Dreamer, който да ги тласне в по-определена посока, където да се застопорят. Заобиколени от Dreamers те се изявяват като Doers, а заобиколени от Doers могат да се отпуснат и да бъдат Dreamers.
Всичко това ме окуражи да вярвам, че има начин да балансираш нещата за себе си, след като опознаеш модела си на мислене в тази деликатна сфера. Вдъхновявам се от подходите, описани в книгата и храня надежди за постепенна промяна в някои навици.
вторник, 25 януари 2011 г.
неделя, 23 януари 2011 г.
Изкушението да си вътре
В света на феновете на платове за ръчно правени неща има няколко американски сайта, от които човек може да си поръча голямо разнообразие от интересни памучни платове, които няма шанс да се намерят у нас. Абонирана съм за нюзлетърите на някои от тези сайтове и ми е интересно в средата на някой обичаен ден да прочета как възникват новите колекции платове, хората, които стоят зад това, описанието на емоциите, които са вдъхновили създателите на тези цветове и мотиви. Ето например как звучи едно обявление на сезонна разпродажба от такъв сайт:
"I say this every winter but only because it is true - January is a time for nesting, isn't it? I enjoy the post-holiday no-pressure days around the house when there's soup on the stove and a fire burning in the living room. I am sure to be cutting a new pattern or working on some hand sewing. We've had a lot of those days lately and I'm loving them...".
Сладко, нали? И какво съвпадение - след като отмина динамиката по шиенето на подаръци за Коледа (почти изпълнен план!), лежерно се захванах да довърша пачуърк завивката, която от есента лека полека нараства в кошницата с платове. Шиенето ми носи невероятен уют, а казват ми и гледането на шиещ човек:-) Започнах да си водя тефтер със записки по моделите и апликациите, които правя, за да не се изгуби някоя идея и да мога да я повторя и подобря, когато се наложи. Кътът се допълва още от няколко красиви кутии за всички джунджурии, няколко книги под ръка за вдъхновение, машинка за обличане на копчета и сандък за съхранение на по-големите платове.
Колко се различават "почивните" ми дни от "работните", колко съм различна и самата аз...
"I say this every winter but only because it is true - January is a time for nesting, isn't it? I enjoy the post-holiday no-pressure days around the house when there's soup on the stove and a fire burning in the living room. I am sure to be cutting a new pattern or working on some hand sewing. We've had a lot of those days lately and I'm loving them...".
Сладко, нали? И какво съвпадение - след като отмина динамиката по шиенето на подаръци за Коледа (почти изпълнен план!), лежерно се захванах да довърша пачуърк завивката, която от есента лека полека нараства в кошницата с платове. Шиенето ми носи невероятен уют, а казват ми и гледането на шиещ човек:-) Започнах да си водя тефтер със записки по моделите и апликациите, които правя, за да не се изгуби някоя идея и да мога да я повторя и подобря, когато се наложи. Кътът се допълва още от няколко красиви кутии за всички джунджурии, няколко книги под ръка за вдъхновение, машинка за обличане на копчета и сандък за съхранение на по-големите платове.
Колко се различават "почивните" ми дни от "работните", колко съм различна и самата аз...
събота, 15 януари 2011 г.
Животът е сцена и всички ние...
сме актьори. Аз вярвам безспорно в това. В немалко моменти от ежедневието ни ни се отдава възможност за performance, за изразяване, за по-интересно реагиране в разни ситуации, а не следване на рутината и стандартното поведение. Обичам да се възползвам от тези ситуации. Без тях дните ми биха били твърде еднакви и равни.
Имам един познат, който е IT специалист и замина преди 1 г. да работи в Щатите. Той е леко интровертен, но търсещ и чувстващ човек. С него разговорите винаги са необичайни, но успява да ме ядосва, защото хем търси и се нуждае от интересни ситуации, хем когато дойдат, е по-силен в чувствата и желанията си, отколкото в случването им в живия живот. Затова много приятно се изненадах, когато покрай Коледните размени на пожелания, получих от него следното: "През тази година си обещах да бъда перфектен или и да не успея, но винаги да опитвам и давам всичко от себе си... Имам един въпрос към теб. Въпросът е малко странен, но все пак мисля, че ще разбереш какво те питам - Как вярваш в себе си, как започваш, работиш и постигаш всички неща, които правиш? Разбира се, ако не желаеш не ми отговаряй. "
Аз със сигурност исках да си кажа мнението;-) Реших, че метафора с актьорската игра би била най-добрия отговор. Режисьорката на нашата театрална група (която вече не посещавам, но продължавам да следя) използва често термините "да натиснеш още" или да "играеш на 100", имайки предвид не вяла игра, не симулиране на нещо, което трябва да е, а вживяване с енергия на 100%. Това не може да се прави по време на всички репетиции, даже не се прави и на някои генерални репетиции, защото актьорът трябва да си пази енергията, но на основните трябва да се направи, за да се види докъде може да стигне актьора, доколко може да влезе/ излезе в/от себе си. И ако не е достатъчно, режисьорката казва "Натисни още". И тогава се оказваш пред бяло поле на неограничени възможности, където не си бил преди. И пробваш - да повярваш, да се вживееш още повече в дадената ситуация и роля, да надскочиш себе си и обичайните си реакции и начини, по които правиш нещата. Най-готиното чувство е когато успееш да изненадаш не само другите, но и себе си. "Ето това си заслужава да се опитва, това е интересно" - написах на моя приятел. Мисля, че ме разбра и бяхме на една вълна.
Обичам хора, чиито вяра във "филма" не успява да се скапе въпреки всички гадни страни на живота и безличното понякога ежедневие. На които животът продължава да им е интересен и наблюдават, изживяват, опитват. Това момче е от тях, поне отвътре. Надявам се тази година и в живота случващ се навън.
Имам един познат, който е IT специалист и замина преди 1 г. да работи в Щатите. Той е леко интровертен, но търсещ и чувстващ човек. С него разговорите винаги са необичайни, но успява да ме ядосва, защото хем търси и се нуждае от интересни ситуации, хем когато дойдат, е по-силен в чувствата и желанията си, отколкото в случването им в живия живот. Затова много приятно се изненадах, когато покрай Коледните размени на пожелания, получих от него следното: "През тази година си обещах да бъда перфектен или и да не успея, но винаги да опитвам и давам всичко от себе си... Имам един въпрос към теб. Въпросът е малко странен, но все пак мисля, че ще разбереш какво те питам - Как вярваш в себе си, как започваш, работиш и постигаш всички неща, които правиш? Разбира се, ако не желаеш не ми отговаряй. "
Аз със сигурност исках да си кажа мнението;-) Реших, че метафора с актьорската игра би била най-добрия отговор. Режисьорката на нашата театрална група (която вече не посещавам, но продължавам да следя) използва често термините "да натиснеш още" или да "играеш на 100", имайки предвид не вяла игра, не симулиране на нещо, което трябва да е, а вживяване с енергия на 100%. Това не може да се прави по време на всички репетиции, даже не се прави и на някои генерални репетиции, защото актьорът трябва да си пази енергията, но на основните трябва да се направи, за да се види докъде може да стигне актьора, доколко може да влезе/ излезе в/от себе си. И ако не е достатъчно, режисьорката казва "Натисни още". И тогава се оказваш пред бяло поле на неограничени възможности, където не си бил преди. И пробваш - да повярваш, да се вживееш още повече в дадената ситуация и роля, да надскочиш себе си и обичайните си реакции и начини, по които правиш нещата. Най-готиното чувство е когато успееш да изненадаш не само другите, но и себе си. "Ето това си заслужава да се опитва, това е интересно" - написах на моя приятел. Мисля, че ме разбра и бяхме на една вълна.
Обичам хора, чиито вяра във "филма" не успява да се скапе въпреки всички гадни страни на живота и безличното понякога ежедневие. На които животът продължава да им е интересен и наблюдават, изживяват, опитват. Това момче е от тях, поне отвътре. Надявам се тази година и в живота случващ се навън.
сряда, 12 януари 2011 г.
Благодарствено писмо до Дядо Коледа... пардон до Алън Шор
Въпреки че обожавам Алън Шор, съм принудена да призная, че такъв човек не съществува в действителност. Той е герой на адвокатски сериал (ах, изненада, та аз не гледам сериали, даже нямам телевизор).
През декември изпитах необходимост да разпускам с някакъв лек филм и се сетих за времената, когато "Али Макбийл" ме вдъхновяваше в представите ми за мен като юпи. Макар тази необходимост да отмина (а може би не съвсем), остана готиното чувство, че ако ще водиш офис живот, то нека да е шантаво и дръзко и какво по-стимулиращо от един сериал. Така попаднах на "Boston Legal".
За мене той се превърна в добър приятел и източник на вдъхновение. Във времена, в които ми се налага да съм tough, да преговарям с капризни и параноични клиенти, да залагам на борбеността, а не на вродената си чувствителност, имах нужда от role model на асертивност, примесена с чувство, че всички малко или повече са луди по свой начин. Това е гледната точка, която ме спасява да не приемам твърде лично динамичната въртележка, в която се намирам в този си период.
Когато някой стратегически ход с клиент сполучи и запазя самообладание и твърдост, си мисля "Как ми се иска да благодаря лично на Алън Шор". Ама като не съществува, на кой да благодаря?
През декември изпитах необходимост да разпускам с някакъв лек филм и се сетих за времената, когато "Али Макбийл" ме вдъхновяваше в представите ми за мен като юпи. Макар тази необходимост да отмина (а може би не съвсем), остана готиното чувство, че ако ще водиш офис живот, то нека да е шантаво и дръзко и какво по-стимулиращо от един сериал. Така попаднах на "Boston Legal".
За мене той се превърна в добър приятел и източник на вдъхновение. Във времена, в които ми се налага да съм tough, да преговарям с капризни и параноични клиенти, да залагам на борбеността, а не на вродената си чувствителност, имах нужда от role model на асертивност, примесена с чувство, че всички малко или повече са луди по свой начин. Това е гледната точка, която ме спасява да не приемам твърде лично динамичната въртележка, в която се намирам в този си период.
Когато някой стратегически ход с клиент сполучи и запазя самообладание и твърдост, си мисля "Как ми се иска да благодаря лично на Алън Шор". Ама като не съществува, на кой да благодаря?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
