Доброто и радостното интересни ли са в изкуството и медиите?

Ето че напоследък имах достатъчно време за четене, гледане на филми, наблюдения, размисли. И някак всичко се завъртя около темата за позитивния човек, излъчващ активно доброта и радост от живота. Хм...

Първо беше романа "Емине" на Теодора Димова. Имам известни наблюдения към нейния светоглед от "Адриана" - романа-продължение на "Незавършен роман" на баща й Димитър Димов и после от пиесата й "Кучката", която част от театралната ни група постави миналата година. С увлечение, макар и донякъде мазохистично, изчетох книгата, след което потънах в неспокоен размисъл. Порази ме факта, че книгата й явно се харесва, т.к. е 2ро издание, което в България си е рядкост. Поразрових се за интервюта с писателката, интересно ми беше какви са точно темите, които я вълнуват и защо. ОК, жената си пада по силната драма, да изследва противоречиви социални теми и емоции. ОК, пише зряло, психологически, със стил. Но както и редица други български съвременни писатели, които все пак са на някакво ниво и на които все още се опитвам да дам шанс за себе си (Виргиния Захариева в "9 зайци", Силвия Чолева в "Зелено и златно" и т.н.), те не предлагат никакво решение. Натикват героите си, а вероятно и самите себе си в мишата дупка на дълбока драма, екзистенциални кризи, безизходица, болка и крехкост към околния свят, липса на сили да преживееш, да надрастнеш там каквото си имал да преживееш и за каквото си страдал в един или друг период от живота си. Да, тези неща ги има, всеки от нас ги преживява по-силно или по-слабо, по-рядко или по-често, но какво остава у мен като читател след подобен тип книги? Със сигурност не остава вяра, сили, кураж, нито дори повече познание как човек се справя с тежката страна на живота. Остава неясно послание, утайка от тъга, неспокойствие, усещане за неизчистени комплекси на някой, въздишка на облекчение, че реалният ми свят не е такъв.

Може би ще можем да се справим с тъмната страна на живота, като обръщаме повече внимание на светлата? А не говорим постоянно за болките си, драмите си, средата и битието у нас, миналото и т.н. Но май на българския текстописец му е трудно да се вдъхновява от светлото, от доброто, от жизненото, от радостната емоция на мига. В нашата действителност предимно ги няма? А ако има такива неща произведения, често те са повърхностни, с призив за парти и отдай-се-на-мига. Не че и сред изобилието от западни и американски филми тази тема се счита за интересна, но ето мислейки по темата тази седмица попаднах на един такъв - "Happy Go Lucky". Филмът не е шедьовър, но ти дава усещането, че някой все пак се интересува от въпроса за позитивните хора и иска да ги даде за пример в реалния живот.

Достоевски е казал за романа си "Идиот" (по памет цитирам), че е бил вдъхновен да напише роман за истински добрият човек. Да, той е хуманитарист от 19 век и независимо, че изважда на показ всички страни на човешката душа, можеш да се вдъхновиш от посланието, което идва от книгите му, от надеждата да бъдем по-добри и повече да познаваме себе си.

Но ето че попаднах на тази тема още веднъж преди няколко седмица и то от българския ефир! Отдавна слушам Jazz FM радио и страхотно се радвам на водещите, които са проводници точно на действения позитивизъм, топлота и радост от живота и намират начин по един или друг начин да ги предадат. Не говоря за лигави изкуствени изказвания, както по диско радиата, а за зрели хора, които просто обичат музиката, живота и всички радости, които предлага. И говорят за това, интересно им е. Та апогеят на всичко беше това интервю с джаз певицата и водеща Мирослава Кацарова по повод на новата й песен "Летни улици". Водещите на предаването Таня Иванова и Светослав Николов и Мирослава Кацарова завихриха толкова силен разговор за щастието, което идва отвътре, за наслаждаването, за забавянето на темпото, за радостта от един прекрасен ден... - че просто в средата на деня спрях да правя всичко друго и ми идеше да скоча във въздуха от радост, че по тези теми най-сетне се говори задълбочено пред голяма аудитория. Ами това е начина да се справим с "тежката" ни действителност, не като задълбаваме в нея все повече и повече, а като преобърнем гледната точка и започнем от собствената си способност да изпитваме щастие - най-ценното умение на човека. И нека да сравним нивото на "щастливост" сега и след 5 година, ако медиите и изкуството започнат да се интересуват повече от темата за радостта от живота и тръбят за нея така, както тръбят в момента за трагедиите и драмите, към които проявяват мазохистичен или пасивен интерес огромна част от хората.

Благодаря Jazz FM! Продължавайте тази линия!

...

Опитвам се чрез тотално избягване на неспонтанното, да стоя близо до спонтанното.

Когато стигнеш до ръба, се научаваш да летиш

Това ми отговори един стар приятел, когато преди 10на години му казах, че не издържам на напрежението вече и съм стигнала до ръба. Бяхме заедно в една студентска организация и участвахме в управлението й и това беше първата ми закалка по постоянен труд, организиране, работа с хора и екипи, отговаряне на очаквания и т.н. до изтощаване. От тогава какво мислят другите е загубило голямото си значение, но се повиши моята собствена летва. Пусти асцендент Козирог...

И сега се сетих за това изречение, защото и сега съм в състояние на постоянно натискане нещата да се случат, да се обърнат, да потръгнат. В момента вече съм приела, че просто периодът е такъв и не влагам сили да протестирам, че личното ми време е сведено до минимум. Мисля, че в момента е времето на онази част от мен, на която са й нужни професионални постижения - тя се е появявала и в други мои периоди, но никога борбата за наместване на многостранната ми личност, професионалното ми амплоа заедно с ролята ми на партньор в къщи не била толкова силна. Определено не се виждам в ежедневието си в ролята от тежък работен ден изтощена право вкъщи, готвене на вечеря и други дейности, които те вкарват в коловоза. Не че в момента не правя доста често това, но както винаги всичко зависи от гледната точка. В момента някак искам да се тествам до дъно този етап, тази своя страна, до крайност какво мога да понеса и какво до такава степен ме отдалечава от мен, че не мога повече. Разширявам границите някак. Мога да издържа. И преди такова тестване ми е помагало, колкото и мазохистично да звучи, едно от истинските удоволствия за мен е да експериментирам със себе си.

Има и нещо друго. Когато ти падне пердето, когато силите ти се изчерпат и решаваш, че точно в този период можеш да се оставиш за малко на течението, за да видиш дали няма да те отведе на някое интересно място, падат много от обичайните задръжки и сериозност през деня. Открих, че общувам по-спонтанно с колегите си и те някак ми отвръщат със същото. Когато се срещам с приятели, което се случва доста рядко напоследък, гледам да извлека максимално удоволствие от срещата и не съм прекалено претенциозна, просто се наслаждавам. Опитвам чрез сетивата да не оставя на искрата да заспива - етерични масла, вани, хубава храна, вино, любими дрехи и любими цветове ...

Подтик да се оставя на живота да ме води и да се наслаждавам колкото мога междувременно ми даде и последвалите една след друга новини за смъртта на 2 млади момичета сред моите познати. Тези неща ме потресоха и за пореден път си дадох сметка как пропускаме толкова много шансове за хубави неща в живота си, отлагаме, измъкваме се от възможности, защото така е по-лесно. "Добавяй цвят към живота си винаги, когато можеш" прочетох наскоро в една книга. Понякога нямаш сили за това, но поне се надяваш денят да ти донесе някоя изненада. Защо не? Не може всичко в живота да е планиране.