сряда, 28 октомври 2009 г.

Криза на средната възраст или някъде все още е циганско лято














Пътувах този уикенд до Македония с фотографската група от лятото, за която вече писах. Отивахме на изложбата на наш "събрат" от курса, който е от малък македонски град, близо до Петрич. Случиха се много силни неща като това да снимаме заедно, да се ентусиазираме взаимно, да разговаряме или да се разбираме без думи, да преживеем заедно емоцията от първите големи стъпки. Нашият македонски приятел не беше единственият, за който това беше голямо събитие - беше поканил една българска певица на джазирана народна музика, чиято музика чухме за първи път в онова село, на онзи фотокурс. И останахме омагьосани. За нея искам да разкажа тук.

Пътуване. Първи думи, точни въпроси, водещи в обща посока отговори. И едно отприщено споделяне, един истински отговор на въпроса "Откога пееш?". Той можеше да е кратък "От 4 години", но беше реалната история за многото малки стъпки на осмеляване, борба с личните страхове, предишното статукво, новата свобода. За изваждането на женствеността и личния чар за сметка на служенето на битовото. За една (неизбежна) раздяла. За позволяването на личната изява, въпреки всички страхове. За научаването на нови начини на общуване, даващи свобода. И цялото това ново начало на 40... Да си простиш за отминалите години, през които си служил на семейния битов живот, вярвайки, че това е утъпкания път към щастието. Да се опиташ да преобразиш визията си на ... хм лелка-учителка (sorry!) в зрялата чаровна дама, която лека-полека се показва отдолу. (Професията на жената, за която разказвам, е начална учителка. От тези, които си вярват. Също и рисува). Да повярваш, че едно ново начало е възможно, да го реализираш. Резултатът от това преобразяване са 2 албума, които са изключително въздействащи и професионални. Като ги чуеш, се чудиш как е възможно въобще тази жена да се е съмнявала в таланта си!

Говорейки с нея, виждах колко крехко е новопостигнатото равновесие и колко болезнено е изкривявала душата си през цялото това време, докато... И как сега лека полека тя се връща. Поразително!

Залята от силата на тази откровеност, си мислех колко много е изкривено поколението преди нас! Как са му внушавали напълно погрешната представа за служенето, за страдането, за отричането от собствените пориви в името на общото семейно "добро". Как дори и да започнеш една връзка с много любов и желание да си различен, тя завършва както всички останали, защото хората се изхабяват, докато не са себе си, а са такива, каквито се очаква да бъдат. Мисля, че да поемат този път е особено изкушение за жените, защото това изглежда толкова близо до щастието, което се очаква за тях. И мисля, че разбрах тази криза на средната възраст, която толкова ме е плашила винаги: когато 20 години живееш в един модел, който не е твоя, когато не се замисляш кой е твоя начин, а възлагаш цялото си щастие върху връзката си с един човек, а не върху твоето дълбоко лично развитие и щастие, вечер след вечер се прибираш от работа и всички ти се струват неблагодарни, светът - особено студено място, а ти - не-жена вече. И тогава какво? Оплакваш се на приятелките си до края на живота си? Ставаш равнодушен и твърдиш, че такъв е животът? Избива те на алкохолизъм? Започваш да намираш начини тайно да правиш всички онези щури, нерационални неща, които не си правил на една по-млада възраст? Все от някъде трябва да се навакса. Съществото на човек си иска своето. Малцина имат силата като тази жена да започнат истинска и дълбока личностна промяна - макар и късно - и тя да даде жадувания резултат. За мен това е единствения изход. Всичко е възможно, всичко е по силите на човека, когато го движи съзидателната сила на изразяване на себе си. Сценарият "Revolutionary road" ("Път на промяната" с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет) не е модерен.

За себе си за пореден път си направих извода, че човекът не трябва да се спира и трябва да е искрен със себе си, независимо на каква възраст е. Че трябва да е искрен с другите за сигналите, които им дава. Най-вече с човека до себе си. Че връзката е нещо, което паралелно се развива, заедно с вътрешното развитие на всеки в нея, а не вместо него. Че не трябва да се отлагат мечтите за после. Че лекотата и личните източници на ентусиазъм са най-важното нещо, без които и най-красивата любов може да се изтощи и да стане банална. Че за битовите въпроси и задължения трябва да се говори и да се разрешават по начин, който е максимално комфортен за цялото семейство. Всеки цени личното си време. Много ценя уюта и красотата в един дом, но не и когато зад това се крият саможертви, мрънкане или преглътнато недоволство.

А навън, в една по-добра южна част от страната, през прозорците на колата се виждаше циганското лято, което все още не си беше отишло оттук.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Всичко/ нищо (не) е наред

От известно време си мисля, че вече познавам себе си и съм открила онова там дълбокото, онзи постоянен източник на щастие и баланс отвътре. Така е, вярвам! Но ето че все още има една частица, която ми се изплъзва от време на време и разклаща везните. Границата между "Всичко е наред" и "Нищо не е наред" е ужасно тънка. И докато упорито се държа за страната "Всичко е наред", малко по малко оттук оттам се трупат капчици тъга и някой ден те заливат изневиделица като вълна. Дали е от липсата на слънце? Дали всеки има скрити дяволи, които изскачат, когато е тъмно? Или вълната трябва да отмие всичката тъга, която се е натрупала, за да започваш начисто пак и пак?

Най се харесвам, когато ми е леко и ми спорят нещата, без вътрешно напрежение, организация и дисциплина - просто си върви, имам желание в изобилие. Все още не съм установила точно кое възпламенява и кое блокира тези хубави състояния... От друга страна вярвам, че за да има човек качество на живот, трябва да организира добре нещата си, за да използва ефективно ценния ресурси време и да може да прави повече неща за единица време. Да, ама някъде по пътя се изгубва вдъхновението... И така се явява стария ми проблем - не релаксирам истински, докато си почивам и се виждам с приятели (изпитвам угризения, че плановете ми изостават), а като си определя дни, за да правя нещата вкъщи, все ме влече към нещо друго, иска ми се емоция, общуване, движение, а не затваряне навътре. Везните се клатят и се намирам в постоянно състояние на напрежение, че нещата не се случват/ веднага (кои неща?).

И така - навътре или навън? Планове или спонтанност? Емоция или стерилен баланс? Упорит труд или вдъхновение? Сега или кога? Multitasking??? Релакс или мързел?

Иска ми се да можех да се фиксирам върху един мой интерес, но НЕ МОГА. Това е съзнателен избор. Вярвам, че по естествен начин ще се напаснат нещата. Но...

Help!

събота, 3 октомври 2009 г.

Нови творения, сърбят ме ръцете за още

Този сандък беше изработен за сладко момиченце на 9 години и заръчан ми от нейния вуйчо. Разбрах, че е бил напълнен веднага след подаряването.
Някак си ми потръгна от самото начало. Бях си решила да сменя подхода, когато правя нещо - преди някак ме обземаше нетърпение и не помръдвах с часове, само и само да се доближа до крайния резултат (неизбежно изкривяване от работата и общуването с бизнес хора - хм, не е чак толкова лошо). С този се наслаждавах, лека ми беше нагласата. Сетих се и за начини да си улесня работата, изработих си шаблони за някои неща и стана по-бързо и прецизно от миналите пъти. Пристрастих се и към платове. Този, с който е тапициран сандъка, успях да открия в софийски магазин (както и плата от предишния сандък - пак в същия магазин), но след подробна обиколка не забелязах нещо друго по-впечатляващо. За щастие бях на гости за кратко в Бон миналата седмица и случайно попаднах на тези симпатични платове, на които могат да се намерят доста приложения. Като за начало - подвързия за тефтер за подарък на една приятелка и префасониране на рамка за снимка.









Нещо повече - в момента по проекта, който работя, проучваме различни платове с приложение в дома и оттам случайно пред очите ми се отвори цял свят от онлайн сайтове за поръчка на страхотни памучни платове.
Прекарах няколко дни в разглеждане и сладки въздишки. Още не съм избрала нови платове, но скоро ... Сега остава да си подобря уменията за шиене на машина и да я заема от майка ми.

И накрая една рисунка, която направих за рекордните 8 часа - броих ги, защото разполагах с много малко време преди да замина за Бон, където беше подарена на едно малко сладкишче на 2,5 месеца и по-точно на нейните родители, които след почти едногодишна пауза с любопитство преоткрих в тази роля. Мисля, че това цветно петно ще се отрази добре на белите им стени;-)