Особено

Трудно ми е да определя как се чувства човек, когато приключва един професионален период и иска да премине към друг, все още дефиниран само в мислите и желанията. Както обикновено се случва при промяна, не можеш веднага да си дадеш сметка защо е било нужно да преживееш определени неща, особено, когато са ти носили дискомфорт и не е било никак ясно дали са те водили в посоката, която по принцип смяташ за интересна. Едно разбрах със сигурност - ако трябва да се бориш, се получава добре само, когато намираш смисъл в битката. Тайно ми се иска обаче фокусът да не е толкова върху битките, а върху преживяването, създаването...
Последен работен ден тук.... Вълнувам се... известен период ще имам време за себе си. Планирала съм куп хубави неща.
(To be continued)

Как се случват нещата, които искаш?

Последните няколко години основен фокус за мен беше реализацията ми като жена. Може би звучи малко крайно, но на фона на всички неща, които правех и за които се борех, това ми се струваше най-важно. Осъзнах го, когато различни мои приятели-мъже ми разказваха за това как се борят в работата си. Не че аз не работех с пълна пара по онова време и не се кефех на усещането за "юпи", но усетих, че има някаква разлика във вълнението, което изпитвах аз и хъса да пробиват, който изпитваха те. Известно време ми се искаше да съм като тях и се стараех да мисля по този начин, да давам най-доброто от себе си. Обаче постепенно осъзнах, че разликата идва от това, че исках преди всичко да съм жена и интересен някой, а не просто успял в карирерата човек. Да се реализирам като жена преди всичко означаваше да се опозная в най-различни ситуации, вкл. крайни и неприсъщи до този момент за мен и да събера на едно място всички парчета личности, които се появяваха в мен. Да се убедя, че съм харесвана и интересна. Да съм интересна на себе си...

Защо ми беше нужно да ескпериментирам, да се намирам с типове хора, с какъвто преди не общувах, да търся тръпката там, където мислех, че я има, но я нямаше, да я търся в начина си на мислене и на предизвикване на другите - не знаех, но знаех, че трябва да го направя, иначе сърцето ми - едновременно лоялно и жадно за вълнения - нямаше да може да се успокои и щеше да живее във вечно вътрешно раздвоение. За малко се разминах с риска да изтъркам емоцията - там, където другите търсеха тръпка, аз търсех задълбоченост и предизвикателство, бях идеал, мимолетен спомен, усещане за нечия сбъдната мечта или повърхностно докосване, но в крайна сметка аз търсех друго...

Когато дойде моментът, в който сценария се повтаряше и репликите вече не бяха игра, а тревожна досада, разбрах, че махалото от една крайност беше стигнало до другата и е време да намеря някак средата. Реших да събера сили и да избера възможна дълга самота пред компромиси с чувствата. Вече нямаше накъде. Това беше БЕЗДНАТА. Зачаках, дебнех всяка възможност да ГО срещна. Бях убедена, че съм готова (пак, отново) за дълга връзка, защото знаех какво искам. Имах достатъчно опит и оттам вяра, за да знам, че решиш ли твърдо нещо, рано или късно то ще се случи, но въпреки че бях научила много неща, май бях изгубила връзка с the love itself...

Е, отне известно време, даже не малко... Имаше периоди, когато БЕЗДНАТА беше особено силна, но общо взето попадах на хора и ситуации, които ми помогнаха да вървя в посоката, която желаеше сърцето ми... И ГО срещнах това щастие най-накрая, макар че ми отне време и него да го разпозная...

Разказвам за този период, който продължи няколко години, защото тогава направих един голям експеримент със себе си, за който не знаех накъде ще ме отведе (често мислех, че всичко тотално съм объркала), но се водех от интуицията си и от потребността на сърцето си. Бях убедена, че не мога по друг начин и че другите начини съм ги изчерпала. И познах! Сега това ми се отплаща с изпитването на дълбоко щастие и вътрешна стабилност, които само един мъж може да даде на една жена...

И с тази стабилност душата ми сякаш се разкрепости и потребността да напусна "офисния" начин на работа и живот става все по-силна. Стремежът за труд и призвание, а не за работа и задължение, расте. Чувствам едновременно същото объркване (Защо при другите се получава, а при мен - не?) и същата дълбока увереност, че това иска сърцето ми и че трябва да последвам този път. Явно трябва да стигнеш дъното и да изчерпаш една емоция, едно състояние, едни стремежи, за да видиш какво реално ти носят, за да можеш да отвориш път в мислите си за по-дълбоките потребности, за промяна...

Когато обаче човек си има работа с професионално развитие, пари, стандарт на живот и т.н., големият свят нахлува и тези убеждения плашещо започват да се превръщат в плаващи пясъци. Но вярвам, че принципа е същия - завихряне на енергии... Просто нещата стават по-бавно и трябва повече информация и мислене.

Казвам всичко това донякъде и за да си дам сили за промените, които ме очакват. Пак започвам експеримент. Вярвам в плавния подход, не във фиксирането. И че ако човек наистина не върви по своя път, може да стигне най-много до БЕЗДНАТА. А с такова нещо като призвание, удовлетвореност от труда и себереализация, не може да се подхожда стандартно...