сряда, 29 октомври 2008 г.
Противопоставяне на есенните настроения...
Ароматен чай с мляко и мед. Курабийки във формата на сърце. Грозде. Прясно изтискан сок. Топла стая и бегъл поглед навън към цветните листа, бледото небе и вятъра. Пухкаво одеяло и споделена топлина. Книга. Чаша плътно уиски с кубчета лед. Гореща вана. Мирис на ароматно масло във въздуха. Освежаваща маска за лице. Топли чорапки. Джаз. Тирамису. Разходка сред листата. Припек. Целувка. Тишина.
вторник, 21 октомври 2008 г.
What if...
В среднощен час в тълпата на един клуб наскоро ми се появи визията какъв би бил живота, ако съм доволна от това, което имам (а то не е никак малко, реално включва почти всички най-важни неща, от които човек истински има нужда) и съм спокойна, че всичко, за което мечтая рано или късно ще си дойде на мястото, како винаги е ставало досега. Ако просто се наслаждавам на всички възможности, които имам да правя нещата, които обичам, без да се упреквам, че не съм нещо, което е добре да бъда, но не мога, а да обичам това, което съм, което ще доведе да обичам (или поне да съм толерантна и ведра към) хората около мен. И да привличам още от това, което обичам. Ако вместо да отделям емоция да се дразня от тълпата и недостига на време, да правя амбициозни планове за деня и да чувствам неудовлетворение, че не съм успяла да покрия всичко, да се сравнявам с другите и да искам и да искам материални неща и постижения... ако вместо това се отпусна, имам си вътрешно спокойствие и знам, че имам всичкото време на света да направя това, което искам, колко повече ресурс и енергия ще ми се освободи за правилните неща! И да полагам нужните усилия систематично, търпеливо, без да ми се струва, че напредвам като костенурка... Да живееш по този начин невъзможно ли е - защото не ми се струва човешко цялото това измерване, сравняване и бързане, което се е наложило като нещо нормално в нашето общество. Дали финансовата несигурност е основната причина за това?
И друго - спокойствието съвместимо ли е с творческата енергия?
И друго - спокойствието съвместимо ли е с творческата енергия?
петък, 17 октомври 2008 г.
Бездната
Не обичам да пиша постове, в които се оплаквам или мелодраматизирам, но реших да пиша по тази тема, т.к. мисля, че всеки по-чувствителен човек минава през подобно нещо, но предпочита или да не говори за това и да се затвори в себе си, или го обръща на постоянно депресивно-апатично състояние, което не анализира, а обвинянва другите или себе си. Не мисля, че нито един от тези подходи е верен, затова реших да говоря по темата.
Случва се на почти всеки вярвам. Когато се питаш какъв е смисълът от това, което правиш в даден акпект от живота си, когато те притиска забързаното темпо и тълпата, сравнението с другите, искането, но неможенето, неспособността да излезеш от системата, празнотата в душата ти... - всичко това може да се стовари на човек изведнъж или да убива душата му тихо и бавно. Тогава ясно усещаш колко малко те дели от пропадане в бездната на неверието и апатията, които са още по-страшни, когато са тихи и невидими. И се питаш "What went wrong?". Напоследък доста по-рядко, но и мен ме застига подобна безнадеждност. Всъщност тъкмо отмина един такъв период и затова имам сили вече да пиша за него. Трудно е да обясниш на някой, даже и на най-близките си хора, всички нюанси на това чувство - по простата причина, че искаш да запазиш уважение в техните очи и най-вече в своите. Четох едно интерю с Ваня Щерева, в което казва по някакъв повод, че не може да си позволи да изтрещи, защото има сина си и има дълг към него. Всеки има нещо такова в живота си, което не му позволява да изтрещи, дори и да е просто самоуважението...
Стигнала съм до извода, че изходът от такова състояние е да си върнеш вярата в себе си и в хората. Циничността, че на никой не му пука за нищо и системата е безмилостно-жестока, дори и да изглежда вярна понякога, е убийствена. А истината е че това е само период, който ще отмине, няма нищо фатално наистина, няма нищо по-страшно от самия страх... Ако сме се възпитавали да бъдем верни на себе си, интуицията и здравия ни разум ще ни изведат на правия път, дори и той да не е пряк. Поне при мен винаги се е получавало така... Мислила съм си, че само хората с широкоскроена душа, която подхранват с обич, могат да минат през огъня и пак да запазят младежки чар и свежест. Това са хората, които истински уважавам, това е и нещото, към което се стремя.
Случва се на почти всеки вярвам. Когато се питаш какъв е смисълът от това, което правиш в даден акпект от живота си, когато те притиска забързаното темпо и тълпата, сравнението с другите, искането, но неможенето, неспособността да излезеш от системата, празнотата в душата ти... - всичко това може да се стовари на човек изведнъж или да убива душата му тихо и бавно. Тогава ясно усещаш колко малко те дели от пропадане в бездната на неверието и апатията, които са още по-страшни, когато са тихи и невидими. И се питаш "What went wrong?". Напоследък доста по-рядко, но и мен ме застига подобна безнадеждност. Всъщност тъкмо отмина един такъв период и затова имам сили вече да пиша за него. Трудно е да обясниш на някой, даже и на най-близките си хора, всички нюанси на това чувство - по простата причина, че искаш да запазиш уважение в техните очи и най-вече в своите. Четох едно интерю с Ваня Щерева, в което казва по някакъв повод, че не може да си позволи да изтрещи, защото има сина си и има дълг към него. Всеки има нещо такова в живота си, което не му позволява да изтрещи, дори и да е просто самоуважението...
Стигнала съм до извода, че изходът от такова състояние е да си върнеш вярата в себе си и в хората. Циничността, че на никой не му пука за нищо и системата е безмилостно-жестока, дори и да изглежда вярна понякога, е убийствена. А истината е че това е само период, който ще отмине, няма нищо фатално наистина, няма нищо по-страшно от самия страх... Ако сме се възпитавали да бъдем верни на себе си, интуицията и здравия ни разум ще ни изведат на правия път, дори и той да не е пряк. Поне при мен винаги се е получавало така... Мислила съм си, че само хората с широкоскроена душа, която подхранват с обич, могат да минат през огъня и пак да запазят младежки чар и свежест. Това са хората, които истински уважавам, това е и нещото, към което се стремя.
петък, 10 октомври 2008 г.
Смисълът на труда
Когато си в средата на житейски промени, понякога е трудно да се откъснеш от това, което става вътре в теб и да го излееш и напишеш. А е толкова хубаво като се престрашиш и го направиш! Дори неоформените мисли и емоции стават реални някак и е по-лесно да сложиш всяко нещо на мястото му.
В живота ми много неща са прекрасни. През тази година осъществих няколко от най-големите си мечти (а други сами се осъществиха:)). Това са все големи неща, все неща, които ме карат да се чуствам по-пълноценна, повече себе си. Годината беше хубава дотук. Но колкото и да се опитвам да се радвам на всичко това, въпроса за професионалната ми реализация ме човърка и не ми дава спокойствието да се почувствам наистина пълноценна и балансирана. Объркването тук е пълно и колкото промяната на мисленето ми помогна в личния живот и ми даде чувство за повече себе си, толкова размести пластовете в представата ми какво ми се работи и що е то професионално развитие.
Не че не искам да се трудя и създавам. Тази година например се занимавах с много "занаятчийски" труд покрай ремонта, който ми достави огромно удоволствие, макар че всичко ставаше бавно и пипкаво - начин, по който не сме свикнали в обичайното забързано ежедневие. Занимавах се и с, ако мога така да го нарека, труд, свързан с артистичните ми занимания - теаралните репетиции и фотографията. Та на този фон много неща, които преди ми се струваха важни, вече ми изглеждат просто като корпоративни схеми - не ми се струва смислено да губиш житейско време, за да допринасяш за забогатяването на една компания най-грубо казано, коята да използва младостта и ентусиазма ти, навлиза дори и в личното ти пространство, под маската на това, че ти трябва да правиш еди какво си и еди какво си, за да се наречеш реализиран и успял човек. Вероятно това важи за хората, които не чувстват и не търсят друг начин за полезност в живота си и работата им е спасителна сламка, която им го дава. Или защото такъв е живота и просто няма друг начин. И това на фона на всичко прекрасно и интересно, за което човек може да използва живота си, способностите си и чувствата си...
От друга страна познавам хора, които са щастливи от работата си. Значи не е невъзможно, когато базисното желание за труд и за създаване го има. Може би вече съм си позволила твърде много да отдавам значение на творческата страна от себе си и предишното ми образование и опит започват да губят значението, което са имали, а още не съм натрупала значим опит в новите ми интереси, за да мога да ги реализирам по по-сериозен начин. Затова взех решение в този междинен период, както го чувствам, поне да си намеря работа, която ме анагажира емоционално със смисъла, който ми дава (случвало ми се е и преди и знам, че е възможно). Трябва да има начин да изляза от омагьосания кръг... поне го търся упорито.
В живота ми много неща са прекрасни. През тази година осъществих няколко от най-големите си мечти (а други сами се осъществиха:)). Това са все големи неща, все неща, които ме карат да се чуствам по-пълноценна, повече себе си. Годината беше хубава дотук. Но колкото и да се опитвам да се радвам на всичко това, въпроса за професионалната ми реализация ме човърка и не ми дава спокойствието да се почувствам наистина пълноценна и балансирана. Объркването тук е пълно и колкото промяната на мисленето ми помогна в личния живот и ми даде чувство за повече себе си, толкова размести пластовете в представата ми какво ми се работи и що е то професионално развитие.
Не че не искам да се трудя и създавам. Тази година например се занимавах с много "занаятчийски" труд покрай ремонта, който ми достави огромно удоволствие, макар че всичко ставаше бавно и пипкаво - начин, по който не сме свикнали в обичайното забързано ежедневие. Занимавах се и с, ако мога така да го нарека, труд, свързан с артистичните ми занимания - теаралните репетиции и фотографията. Та на този фон много неща, които преди ми се струваха важни, вече ми изглеждат просто като корпоративни схеми - не ми се струва смислено да губиш житейско време, за да допринасяш за забогатяването на една компания най-грубо казано, коята да използва младостта и ентусиазма ти, навлиза дори и в личното ти пространство, под маската на това, че ти трябва да правиш еди какво си и еди какво си, за да се наречеш реализиран и успял човек. Вероятно това важи за хората, които не чувстват и не търсят друг начин за полезност в живота си и работата им е спасителна сламка, която им го дава. Или защото такъв е живота и просто няма друг начин. И това на фона на всичко прекрасно и интересно, за което човек може да използва живота си, способностите си и чувствата си...
От друга страна познавам хора, които са щастливи от работата си. Значи не е невъзможно, когато базисното желание за труд и за създаване го има. Може би вече съм си позволила твърде много да отдавам значение на творческата страна от себе си и предишното ми образование и опит започват да губят значението, което са имали, а още не съм натрупала значим опит в новите ми интереси, за да мога да ги реализирам по по-сериозен начин. Затова взех решение в този междинен период, както го чувствам, поне да си намеря работа, която ме анагажира емоционално със смисъла, който ми дава (случвало ми се е и преди и знам, че е възможно). Трябва да има начин да изляза от омагьосания кръг... поне го търся упорито.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
