За роклите

И този пост го замислям отдавна. Уважавам носенето на рокли. Във всички сезони. Мисля, че една жена, независимо от фигурата си, може да изглежда по-женствена в рокля, отколкото в дънки. Роклите, полите, туниките, независимо дали са тясно прилепнали на секси фигура или са сполучливо подбрани на несъвършена фигура (80% от случаите), са скритото оръжие наречено женственост, която много често се пренебрегва в наши дни за сметка на секси, практичното, спортното и друг тип излъчване, с което женствеността се замести. Когато преди 9 месеца смених старата си работа, с удоволствие започнах да инвестирам в рокли и поли парите, които преди инвестирах в костюми и ризи. Намерих себе си. Свободата да изразяваш настроението си чрез съответните дрехи се оказа доста голямо облекчение след 4-5 години спазване на статута на бизнес облеклото.

По този повод с радост забелязах напоследък наплива на рокли по магазини и улици. Красиво е!

Изразяването

Отдавна замислям този пост. Изразяването е много важно за мен. Вярвам, че е за почти всеки, дори и да не се замисля по този въпрос. И колкото повече го правя, толкова по-близо съм в реалния живот до своята Най-Добра същност. Онази, която си харесвам най-много, в която се чувствам интересна и желана, в най-хубавите си дрехи, в най-easy разположение на духа, когато се кефя, че съм това, което съм и в живота ми се случва това, което искам! През последната една година мисля, че се научих да го правя по-добре... Той, който ме накара да разбера, че тялото на една жена е красиво не само, когато изглежда по точно приет начин, а зависи от това дали жената се чувства обичана и дали обича себе си. Новата работа, с шеф, който ме подкрепя и се нуждае от това, което правя, където ми се наложи и се научих да защитавам собствената си гледна точка спокойно и уверено и да се абстрахирам от разни прояви на опониране - едно от най-слабите ми места преди. Репетициите и театралната група, в която най-накрая се научих, че това, че имам нужда да изразявам емоциите си, дори и по моя си, по-детински начин, всъщност е напълно ОК и когато свикнеш да се изразяваш и не се страхуваш вече как ще го приемат другите, спираш да си уязвим, а просто започваш да го правиш удачно.

Как само обичам това състояние на духа, как го търся постоянно. Имам периоди на затишие, на зимен сън на емоционалността ми, в които се затварям и нямам сили да съсредоточавам мислите си върху изразяването, но са необходими само точните хора, ситуация, тръгване на път, за да се върна отново в това измерение, да намеря една своя обичана същност, която е потънала между сдържането на някоя емоция с цел избягването на разочарование и прикриването й от философската ми наблюдателна нагласа към света. И от наблюдател и анализатор да стана главно действащо лице с внезапен прилив на вдъхновение. Или пък точната ситуация се появява заради вдъхновението...

Дали е от пролетта, от очакването за преместване в ново жилище, от репетирането на любовни сцени или от факта, че започвам да се оттърсвам от едно влияние, което дълго време държеше ключа към моите силни емоции ... нещо се случва.

Emotional...

Напоследък някак съм подтиснала емоцията в себе си и гледам да не мисля много за нея... Имам предвид ОНАЗИ емоция. Явно колкото и да ми се иска, на нея й трябва повод, за да избухне. Опитвам се да го създавам вътре в себе си, в нагласата си към света, да събуждам сетивата и предизвиквам изразяване на това, което е вътре в мен. Но то някак е притихнало... равновесието, към което се стремях дълго време и което най-накрая успях да достигна, на моменти ми тежи, тежи... Ето че с овладяването на крайностите и с по-голямата увереност в живота ми, емоциите ми се успокоиха и вече съм спокойна, което е и благословия, и проклятие. Понякога искам да излея това, което се случва отвътре, но май вече нямам потребност това да се случва на всяка цена, а е по-важно да си го преживявам отвътре и да действам. Така че изливането се получава само с определени хора, в определени ситуации. Често, когато репетираме с театралната група. Сигурно е нормално... Сигурно ключа за моите сетива все още се държи от някой... Всъщност не минава и ден, без да мисля за него, но знам, че съвсем скоро това ще се промени... В очакване съм и на други промени - ново жилище скоро, нужда от нова работа, макар че тази ми даде много през последните 9 месеца. Явно е период, в който искам да взема максимум от живота и планирам, мечтая, чакам...

За найлоновите торбички

Напоследък темата за найлоновите торбички много ме вълнува, т.к. може би чувствам, че поне това мога да направя за околната среда в ежедневието и че си зависи изцяло от мен. През ваканцията бях в Лондон на гости на моя приятелка и с удоволствие забелязах, че тя и нейни приятели наистина си носят торби, с които пазаруват и в самите магазини има надписи, насърчаващи употребата на reusable торби. В големите вериги също се продават такива. А точно преди ваканцията прочетох с удоволствие информация, че има шанс в София да намалее тяхното количество - инициатива на кмета Бойко Борисов... Да видим!

Вчера пък за моя изненада разбрах, че това мислене се разпространява все повече и повече. Ходя често в един супермаркет до офиса и продавачката ме познава. Вчера ме попита: "Ти нали не взимаш торбички?" и една жена от опашката поде темата и обясни, че тя и нейни приятели също не взимат торбички, за да не гледаме найлоните навсякъде из природата, дори и на места, където тя е запазена и не очакваш да ги има. Момичето ни каза, че много клиенти вече не взимат торбички. Явно дойде времето продавачките да не ни гледат странно и неразбиращо...

Nice!